Занимания за възрастни

Ах, вие, с мръсното ви подсъзнание. Марш към специфичните каталози на Замунда.

Настъпва един момент в съзнанието на човек, когато той, ставайки сутрин от леглото и лениво разбърквайки кафето си, си дава сметка, че вече се числи към кликата на възрастните. И, да, разбира се, че това се случва, когато поемеш контрол над собствените си сметки и училищните ти години прашасват необезпокоявано заедно с последния ти бележник из дебрите на някое чекмедже. Това са едни такива окончателни моменти на прозрение, че тепърва пред теб се разгръща живот на отговорности и задачки. Но има и съвсем ежедневни, обикновени и битови белези на това, че вече жълтото около устата ти бавно и несекващо се трансформира в бръчки и мустаци (ама и при жените, нали).

Например вече не залъгваш съзнанието и слюноотделянето си при вида на кутия от сладолед в хладилника. Ти си знаеш, че вътре има сарми и толкоз.

Ако се случи да попаднеш в заведение късно вечер и от теб се очаква да подскачаш чевръсто на стол тип щъркел, умело да балансираш на тази толкова надеждна мебел и да възкликваш с „УУУ!“ и „ЕЕЕ!“ при старта на някое нашумяло парче, ти тайничко и детайлно визуализираш мекото си поларено одеалце, което си метнал небрежно върху кожената тапицерия на дивана си, за да я запазиш, и жадно разтваряш ноздри, за да извикаш в съзнанието си аромата на книгата, която си подхванал, при все, че алкохолни изпарения и хорска простотия те удрят право в носа.

Изведнъж представата ти за хубаво прекарано време се видоизменя в носенето на терлици, с които, при скука, може да се пързаляш на паркета из дома си, след което да ядеш грис халва директно от тавата и да накапеш бабешката си пижама. Тогава пак викаш „ЕЕЕ!“, но с малко по-различна нюансираност.

Съботните дни изведнъж се превръщат в планирани разходки и пътешествия, ‘щото не ги проспиваш, ‘щото не си вилнял до малките часове в петък вечер и не си атакувал първата тава от кварталната баничарница пътьом. Вместо това си се наспал като бял човек, въпреки че си се събудил в шест, защото организмът ти е привикнал на работен седмичен режим. Да, но докато уринираш, ехидно се хилиш на алармата на телефона си и с троен аксел се завиваш обратно в леглото, за да си доспиш. Към десет си вече готов за подвизи, защото е почивният ти ден и защото имаш достатъчно време от светлата му част, за да обогатиш съзнанието и мирогледа си с посещение на нови места и впускане в нови занимания. Сещаш ли се, ти вече се обогатяваш. Колко яко!

Домашният уют вече не свързваш с мрънкащи родители, които дуднат за това кога си се прибрал предната вечер, а с аромата на готвено и канела по Коледа. И наистина ти иде да плеснеш с ръце от възторг, когато, в средата на работния ден, се сетиш, че вчера бе един истински Ути и натвори цели тве гозби – в тенджерка и в тава – и така си осигури препитанието за два-три дни напред. Защото, някак си, нали, не ти се вечеря с „Кроки“ и пица на парче.

Улавяш се все по-често да лайкваш страници за реставриране на мебели и обзавеждане на тераси в провансалски стил. Поканите за „Хей дей“ и „Кенди кръш“ неистово те иритират и се насочваш към страниците на Гордън Рамзи и Джейми Оливър, за да прочетеш как се прави омар с четиридесет и пет вида неизвестни за теб подправки, за да обогатиш кулинарните си познания.

Когато вали навън или времето има такива намерения, ти се замисляш дали затвори джама на излизане и дали си вдигнал прозорците на колата. Първо това. Евентуално, после ще озаптяваш устрема си да денсиш в кръг под дъжда на забавен каданс.

Когато пазаруваш в супермаркета, в количката ти преобладават продукти, с които действително можеш да се нахраниш, и чак за накрая отделяш място и пари за желирани мечета и дъвки „Шок“. Оризът и фасулът първо.

А, и леща за вторник, може би.