За пролетта в душата. Един разговор с турчин за всичко, което е отвъд рамките

„Кара“ знаеш ли какво означава? „Тъмно“ е, не е както се смята от всички, не означава „черно“ – „черно“ е „сиях“. Тъмночервено, тъмносиньо… Черното е друго.“

Наскоро подхванах „Стопанката на Господ“ на Розмари Де Мео. От книгите е, които те хващат за гърлото – през теб и съзнанието ти преминават безброй емоции и състояния – от срам, че не си чувал за някои от обредите и вярванията, споменати вътре, до възхищение и, накрая, смирение. Винаги съм обичала това чувство. В главата ми то максимално се доближава до умиротворението и откриването на смисъла. Да се смириш означава, че си намерил отговорите, които те удовлетворяват. Да се смириш означава, че си намерил своето място в света.

В частта от книгата с ритуала на наричането, героинята Райна присъства на обреда, извършван от трите баби в селото, в което се развива действието – Магда, Рада и Сабрие. Докато жените „наричат“ на една бездетна майка да стане родител скоро, те повикват на помощ силите. Силата на земята, силата на кръвта, на Иисус, силата на Аллах. И тук се акцентира върху нещо любопитно – Райна е смутена. Споменаването на името на мюсюлманския бог, наред с това на християнския, наред с останалите езически обръщения я изважда от унеса на ритуала. И после пита – „Но защо го споменахте?“

И отговорът, който й дава Магда – стопанката на козела Господ – е простичък и категоричен. Всеки вика силата си – онази, която задвижва душата му и я кара да върви по пътя си. Онази, която я кара да си прави пътя. Името на силата на всеки е различно и всеки я назовава спрямо начина, по който се казва тя в сърцето му. За да го чуе, да се обърне и да дойде на помощ.

Но стига предистория. Събота.

Ден на почивка, ден на разговор. Ден на душата, както казваше баба. Намирам се в Старбъкс на по половин литрови напитки с маршмелоу и лешници и ще си говоря с Бахар, за да подготвя този текст. Когато наскоро го попитах дали ще участва в този разказ, той се съгласи с усмивка, за което му благодаря. Thanks, man!

С Бахар се познаваме от няколко години покрай предишната ми месторабота. Той е онзи усмихнат, енергичен и ведър човек – всеки си има по един или няколко такива познати, които са сякаш на батерии постоянно и, едва ли не, никога не си ги виждал тъжни. Даже не знаеш дали някога са. Освен всичко това, което, разбира се, е основополагащо, Бахар е турчин. Бахар е турчин, който приема с усмивка този въпрос, когато изникне в разговор. Приема с усмивка и шегите, и предразсъдъците. Поне така изглежда. И, когато пожелах да разбера дали наистина е така, той, отново с усмивка, се съгласи.

Докато си говорим общи приказки, разказвайки си ежедневни ситуации и новости, аз за миг се оглеждам в обстановката и ме досмешава. Обичам пътите, в когато обстоятелствата и средата ти намигат закачливо – аз, българка по произход, християнка по религия (по убеждения – човек, много над всякакви канони и догми) се намирам в култово американско заведение в Пловдив – град, осеян с римски отпечатъци – град на култура и грях, както казва много скъп мой приятел. Ще си говоря с турския ми аркадаш относно българо-турските отношения и приемственост над кафета, които не са „къси“, „нормални“ и „дълги“, а с италианските „venti“, „grande“ и „trenta“. А после, човек би могъл да хапне суши или китайско, докато планира екскурзия до Унгария. Всичко това е ситуирано на едно място. Мисля си – изобщо съществуват ли някакви граници в тази настанала космополитност? И не е ли това прекрасно?

Ето за какво си говорихме

Застанал пред касата, Бахар се опитва да си поръча лате с лешници. Има толкова много хора в Старбъкс – шумно е и дори ние едва се чуваме. Решаваме да се поведем по модата и да надпишем чашите си. Три пъти Бахар повтаря името си, ясно, отчетливо, силно – крайният резултат е картонена голяма чаша с името „Маха“ на нея. „Е, виждаш ли, много подходящо се получи, точно по темата!“ ми казва той, сочейки с пръст надписа, докато се смее от сърце и клати глава. „Махам за „Довиждане!“ продължава и се смее отново.

Настаняваме се на маса отвън, където ще можем да се отдадем на тютюнджийските си страсти. Бахар е роден в Кърджали, семейството му са турци – майка му, баща му, бабите, дядовците. Питам го дали се определя като българин или турчин. „Този въпрос съм си го задавал много пъти, но така и не успях да се определя на 100% като едното или другото. Винаги съм смятал, че съм в средата, в идеалната среда.“ Човек на света, допълвам, и пием за това – ето как космополитността на обстановката се настанява и на нашата маса. „Бахар,“ – питам го, – „мислиш ли, че това, че си роден тук, в България, по някакъв начин е оформило характера ти? Щеше ли да си друг, ако беше роден и живял в Турция? Чувстваш ли се у дома си, когато ходиш там?“ Отговаря ми без да се замисля – очите му се разширяват и си проличава колко силно вярва в онова, което ми казва. „Определено! И не само при мен е така, за всеки се отнася – според мен има значение къде си роден и отраснал, това е определящ фактор при оформянето на личността ти. А, иначе, когато ми предстои да пътувам до Турция, се вълнувам по същия начин, както когато ми предстои да пътувам до където и да е било. Затова смятам, че, по-скоро, отговорът е „не“ – не се чувствам като у дома си там. Да, по-различно е, културата и езикът са ми познати, но не са „дом“. Нарочно използвах думата „познати“, а не „свои“ – дори и в Турция, винаги съм се чувствал различен от турците, не съм един от тях там.“

Палим по цигара и за мъничко заговаряме за други неща – работата, почивните дни, предстоящи планове и цели. Мисля си за това какво ли е чувството да се усещаш по средата на нещо – дали е хубаво, защото е разнообразно и те прави човек на света, или е самотно, защото си нямаш категорична принадлежност към нещо.

„А религиозен ли си?“ го питам и, изненадващо, не усещам някаква напрегнатост у него. Вероятно твърде широките ми и всеобхватни разбирания за вярването в нещо са ми дали способността да мога и да искам да говоря по такива теми. Често, обаче, срещам хора, които изпитват дискомфорт от това да обсъждат религията си и, до каква степен, подчиняват вярванията си на нея. „Честно казано, не мога да кажа, че съм от най-религиозните хора. Определям се като агностик – не претендирам, че знам достатъчно за съществуването на дадено божество, независимо какво е то, съответно не бих могъл категорично да го отхвърля или приема. Но това не означава, че класифицирам хората като „вярващи“ или не, независимо в кой Бог. За мен всеки е свободен да вярва в каквото пожелае. От Исляма не познавам всички традиции и обичаи, но има някои празници, които харесвам и отбелязвам – Рамазан байрам (или Шекер) и Курбан байрам. Най-любимият ми празник от детството е Хъдърлез.“

Отпиваме отново, той – от латето си с лешници, аз – от своето с маршмелоу. Внимателно следя енергията на събеседника си – преценявам дали разговорът ни дотук не му се отразява емоционално по онзи, неудобния начин. Но няма и следа от такива чувства. Бахар говори открито и с усмивка – редуваме темата, за която сме се срещнали, с разговори от ежедневието. Затова решавам да задам онези, неудобните, страшните въпроси, които рядко задаваме. А трябва.

„Бахар, сблъсквал ли си се с предразсъдъци относно това, че си турчин?“ И отново, без да се замисля, без да прави пауза, без да търси думите и това как да се изрази, той ми казва: „Да, и то доста често, дори и сега понякога. За първи път се сблъсках с подобна ситуация, когато се преместих да живея в Пловдив през 2002г. – аз и брат ми бяхме единствените турци в училището. В пети клас на съучениците ми им беше много трудно да ме приемат. Усещаше се различно отношение към мен, резервираност. Тогава и за мен беше ново, всъщност, та дълго не ми правеше впечатление, но, подсъзнателно, винаги го усещах. След време дойдоха и други турци в училището, та отношението към мен започна да се смекчава. Свикнаха. Свикнахме.“

„В детството си имах приятелка българка, с която се разбирахме чудесно. Говорихме много, общувахме си, споделяхме си. Прекарвахме времето си в разговори, бяхме деца. Но тогава родителите й разбраха, че съм турчин – само поради тази причина й забраниха да има контакт с мен занапред. Нямаше друго. И не говоря само да ограничим времето, което прекарвахме един с друг, говоря като цяло за прекратяване на всякакво приятелство. Аз тогава знаех каква е причината, но не разбирах защо, бях малък. Питах нашите. Но и за тях беше трудно да ми обяснят, бях дете.“

Замислям се над това, което ми разказва. Отпиваме отново. Сещам се как с бившите ми колеги пушихме около един кош във Виена, пригоден за фасове, и някой от нас не успя да изгази напълно цигарата си. Над решетката остана да се вие тъничка струя дим. Рецепционистът изскочи от фоайето на хотела, въоръжен с шише вода и пръскачка като от препаратите за стъкла, и започна да пръска по решетката. Изгледа ни възмутено и промърмори „Булгариш…“.

Питам го за любовта. Въпросът ми е странен, необичаен – как обича и дали това, че е турчин, играе роля в начините му на обичане. „Любовта е всичко, поне за мен е така. Да, живеем в странни времена, където всеки изразява любовта си различно. За някои е материална, за други се крие в думите, за трети е просто непознато и чуждо чувство. Живеем определено време на земята и, после, какво? От съществено значение е какво си оставил след себе си. Затова на любовта никога не съм гледал просто така. Винаги съм давал 101% от себе си. Дали има общо с това, че съм турчин, не мога да определя, но, в някои ситуации, определено има значение. Но, според мен, любовта идва само от самия човек, а не от религията му или от етноса.„

Докато обмислям следващия си въпрос се сещам, че всъщност са ми почти необятни някои турски културни вярвания. Питам го. „Бахар, разкажи ми нещо, което е турско вярване и крие символика!“ възкликвам аз и той се разсмива. „Добре, ето едно – знаеш ли какво означава за турците целуването по челото?“ „Покровителство? Благословия?“ предполагам аз и той ме поглежда въпросително. Разяснявам значението на думата „покровителство“ и той поклаща глава. Не било това.

„Когато на душата й предстои да поеме по земния си път, тя сключва сделка за времето, което ще прекара там, и за задачите, които ще има. Времето и задачите се съхраняват в душата на всеки. Както и съдбата му. Тези три неща са „заключени“ в части от нас. Задачите, които имаме да вършим, съхраняваме в ръцете си – с тях сме дейни, с тях творим. Времето, с което разполагаме, съхраняваме в очите си – ето защо те не остаряват никога и не се променят, защото пазят времето на душата във себе си. А съдбата на всеки е на челото му. Затова и често турчин ще те пита „На челото ли ми го пише?“ Ако някой ви хване за ръката и ви погледне в очите, то това означава, че този човек е готов да ви помогне със задачите, които имате за вършене, и да ви даде от собственото си време за това. А целувката по челото е знак за това, че този някой иска да бъде част от вашата съдба.“

Този път не отпиваме. Вече сме навлезли в твърде сакрална тематика, твърде евфемерна. Зафирна, ефирна. Тихо е. „Разкажи ми още едно.“

„Съществува едно старо турско вярване, което все по-рядко срещам. Това за трапчинките. Когато са отдаден на някого, ти даваш клетва не само към самия човек, а и към душата му. Това правиш с думите: „Ако някой ден умра преди теб, то нека да ме погребат в трапчинките ти“. Значи, че гроба на тялото е земята, а този на душата – трапчинката на онзи, на който си се врекъл.“

И стигаме до Бог. Питам го: „Бахар, когато ти е тежко, към кого се обръщаш – към себе си или към Бог? И към кой Бог?“ „Винаги, когато съм искал да помогна на някой друг, съм се обръщал към Бог с молба да помогне на този човек. Знам, че хората имаме нужда от това. Когато става дума за мен, съм се обръщал към себе си. Никога не съм обвинявал Бог за моите провали и неслучили се неща. Който и да е бог.“

Усещаме тежестта на света и битието, кафетата са на привършване, затова решавам да разведря обстановката. Питам го дали притежава някакви типично турски привички и модели на поведение. И успявам, Бахар започва да се смее и на шега прави жест все едно удря по масата. Смеем се. Казва ми: „Типична турска страна е може би хуморът ми. Обичам турския хумор. Понякога държанието ми в дадени ситуации вероятно са „турски“, но на мен не ми прави впечатление, забелязват го приятелите ми. Често се смеем над това, когато се събираме, ти знаеш.“ Този път аз правя жеста с удрянето по масата. И пак се смеем.

„А, Бахар, трудно ли научи български?“

„Не знам дали беше трудно, по-скоро – странно. Когато дойдох в Пловдив, не знаех български много добре. Нито семейството ми. Поради тази причина, една приятелка на майка ми, която беше учителка по български, идваше вкъщи през лятната ваканция. С цел да научим езика, говоренето на турски и дори турските канали по телевизията ни бяха забранени. Това беше началото на моето пътешествие в Пловдив. Всеки ден, почти през целия ден, четях книги, правихме диктовки и играехме на игри с думи. И така, след почти тримесечен строг режим, родителите ми ме изпратиха да пазарувам от кварталния магазин.

Всичко беше наред, докато нещата, които трябваше да взимам, стояха по рафтовете. Просто си ги взимах. Но когато дойде време да взема нещо от витрината, аз блокирах. Не знаех как е това на български и се разплаках. Не толкова заради това, че не знаех, по-скоро се уплаших, че, щом тук не съм успял да се справя, какво ли ще правя в училище тогава? Продавачът познаваше нашите, обаче, й се светна за проблема. Надвеси се над витрината и бавно ми повтори думите за всеки продукт. Другият път вече знаех кое как се казва и ходих до магазина с усмивка, казвах уверено какво исках.“

Посмяхме се отново и му припомних момента, в който ми разказваше как е опаковал подарък с хартия и лъскава лента и ми се оплака, че после в стаята му е било „пълно с абокат по земята“. Тогава се смях толкова дълго, преди да успея да му кажа, че думата, която търси, е „брокат“.

Питам го и друго, дали вече се чувства по-приеман. „Определено го чувствам“. Казвайки ми това, той се усмихва и издишва дим. „При по-зрелите хора не е толкова силноочертано онова мислене за турците, което се внедрява в главите на децата. Дори и често се случва хората да не усетят, че съм турчин, ако не се запознаем и не си кажа името. Но, като цяло, нямам проблем с това. А при хората, за които това е пречка, просто си личи. Разбира се, че съм имал ситуации, в които не съм бил приеман добре, заради това, че съм турчин. Но това никога не ме е спирало – дори обратното. Смятам, че заради това се научих да бъда решителен и настоятелен и да не се предавам пред първия проблем.“

„А, Бахар, в училище как беше, имал ли си разправии?“ „Дори сме се били заради това“ – казва ми и пак се смее. – „Но, обикновено, точно със същите деца в последствие сме ставали приятели. Предполагам, че се е дължало на факта, че никога не съм се страхувал да си изкажа мнението и да съм настоятелен. Това ме е направило онова, което съм днес.“

Питам за чувствителността му, смята ли, че има общо с религия и произхода. Дали, според него, душевността на хората се определя от такива неща. „Не,“ – казва, – „не смятам. Това дали си чувствителен, или не, идва от човека, това е над религии и етноси, над всичко такова е.“

И последния въпрос, който ми се ще да му задам, въпросът, който разкрива максимално много от душата на онзи, когото питаш – „Бахар, коя е любимата ти турска и коя – българска дума?“

„Любимата ми турска дума е elif – означава „всичко“. Началото на всичко, навсякъде е и е всичко. Накъдето и да погледнеш – там е. Но не можеш да го докосваш. Любимата ми българска дума е „благодаря“, за съжаление се използва искрено от все по-малко хора вече.“

На тръгване си мисля за всичко, което Бахар ми разказа. За чувството, за думите, за Бог. За цялата многопластовост. Поглеждам го и съзирам някакво облекчение – стъпва по-леко, сякаш, изглежда така, като че ли е свалил камъче и го е оставил на масата в заведението. Не се върна да си го вземе.

Камъните са за това – да бъдат сваляни и оставяни някъде зад нас. Господ ще бди над тях. Независимо кой. Силата си тръгва с човека.