За призванието да си психотерапевт – разговор със Стефка Петкова, която лекува души

Говоря си със Стефи – психотерапевт, майка, възхитителна жена. Душа. Тя е от онези хора – прегръща те така, че цялата болка в света се претопява.

Ще бъда честна. Аз дълго време борих … нещо.

Не знам дали беше депресия, меланхолия, дистимия, разочарование или чиста проба екзистенциална тъга. Затова и човекът и професията му от днешния разговор са особено важни за мен – знам какво е да имаш нужда да говориш. И трябва.

Но нямам предвид да ти е мъчно за ден. За седмица. За два месеца. Моето „мъчно“ бе, откакто се помня – то сякаш беше основата, върху която полагаха глава всички останали чувства. И всичко придобиваше вкус на тъга – дори красотата, дори споделеността в любовта, че и моментите, в които изпитвах щастие.

И още от малка аз започнах да ровя в главата си, да търся причините. Да съм си сама психотерапевт. За някои от нещата открих корените, други – пуснах да си отидат. Сега, от позицията на човек, който диша по-леко и е изтикал мъката някъде назад (като надигне глава, я ритвам с ботуша), аз се чудя колко ли хора изпитват непрестанна тъга. Или колко хора борят демоните си. Колко хора в момента се борят с мъката от загубата?

Колко хора имат нужда от помощ?

Защото истината е, че за психиката, съзнанието, психологическото здраве трябва да се говори. Трябва да се споделя тежестта. Важно е, за да има всеки живота, който иска да живее. Понякога е непосилно трудно, но е жизнено необходимо. И какви късметлии сме всички, че има хора, специализирали в човешките души? Такива, които първо ще прегърнат душата ти и ще я уверят, че всичко ще мине, че всичко ще се оправи и ще бъде наред и чак тогава ще започнат с въпросите.

Аз имам късмет да познавам такъв човек. Днес в блога ви представям Стефка Петкова – психотерапевт, лечител на човешките души.

Ти определено си една от силните жени, които познавам. Според теб една жена се ражда със сила в себе си или се научава да бъде такава в хода на живота си?

Силна … (засмива се) Чувала съм го много пъти за себе си.

Не знам дали съм силна, но съм устойчива.

Имам дълбоки корени и в тежки житейски бури те стават още по-силни. Мисля, че всички се раждаме с дадени предпоставки на характера. След това взимаме определени модели от нашите родители, баби и дядовци. И, в даден момент, изграждаме себе си.

За мен силата се състои в няколко прости неща. Принципи, които сърцето ти да следва: малко думи – повече действия, и разбира се, ако не можеш да помогнеш, опитай да не вредиш.

Считаш ли, че си открила своето призвание в живота – да станеш психолог?

Мисля, че да. Когато бях на шестнайсет, исках да уча медицина и да стана педиатър. Обаче… Страхът от кръв се оказа малко по-силен от мен към онзи момент. След това избрах психологията и й посветих цялото си време.

Защо тази професия – психотерапевт?

Психологията е медицина за душата. Дори към настоящия момент мога да кажа, че много физически заболявания са от не излекувана душевна болка.

Нещо, което често обсъждам с близките си хора – с онези, с които разговорите ни отвеждат към смисъла зад всичко повече, отколкото за това какво ще се вечеря с днес. Може ли страданието на душата да се отрази на тялото ни? Възможно ли е вътрешните притеснения, стрес, разочарование, мъка да натиснат сякаш физиката ни отгоре и тя да приклекне, да коленичи, да седне на земята? Да сломят тялото ни.

Най-често работиш с деца. По-трудно ли е да се работи с дете от позицията на психотерапевт, отколкото с възрастен, що се отнася до психологическата практика?

Работата с деца е най-хубавото нещо, което може да се случи на човек, който обича децата. При тях все още има чистота, която е връзката с Вселената. При тях терапията се случва лесно, защото са гъвкави. Трудността и спънките идват от родителите, които прехвърлят цялата отговорност за случващото се на някой друг.

Как се справяш с емоционалния товар след терапия?

Пътувам. Има няколко места близо до града, на които често ходя, когато усетя, че съм пренатоварена. Там оставам насаме със себе си и се зареждам от природата.

Имаш двама прекрасни сина. На какво искаш да ги научиш?

Мечтата ми е да станат мъже, които тежат на мястото и думата си.

Искам да бъдат добри хора. Без значение, че животът им е дал добър старт, искам това да не е фактор за тях. Ако душите им са празни, нима има значение какво има в джоба им?!

До каква степен детството играе роля в развитието ни като пълноценни (или не) възрастни? Какво е мнението ти като психотерапевт?

Оо .. Това е прекрасен въпрос! Ако животът ни е една къща, то детството е нейната основа. Ако нямаме стабилна основа, къщата ни често ще се руши. Всички страдаме от детските си обувки. Важно е да се борим с миналото, да го приемаме и да вървим напред.

Аз винаги съм смятала, че детството и всевъзможни случки и обстоятелства от него неминуемо ни създават, правят ни хората, които израстваме да бъдем. Щастлива съм да чуя от Стефи, че тя, от позицията си на професионалист, смята по същия начин. Детството, което сме имали, полага основите на онези, които ще станем. Ето защо е важно на децата да се обръща внимание, да се говори с тях, те да бъдат изслушвани – така се създават личности. Отговорността е твърде огромна, за да бъде пренебрегвана.

Кои са нещата от живота, които осмислят ежедневието ти, и те правят щастлив човек?

Аз съм всестранно развита. Имам много хобита, които ме карат да се наслаждавам на малките неща. Например, обожавам да ходя на гребната база. Отивам там, слагам музика в ушите си и започвам едно пътуване към себе си. Наблюдавам хората. Усещам емоции, аромати, животи … Сякаш ставам част от пространството … Движа се … И никой не ме вижда … Чувството е невероятно.

Има ли непоправими неща от човешката психика?

Непоправима е само смъртта.

Има травми, които ни изкривяват. Но, ако човек иска и положи усилия, би могъл да промени нещата.
Понякога нещата не могат да бъдат променени, но може да се смени ъгъла, под който гледаме на тях.

Защо сега, предвид обстановката в страната, повече от всякога се нуждаем от психологическа помощ?

Аз не мисля, че обстановката промени особено нещата. Ние винаги сме имали нужда от психолози. Но сега имаме повече време да мислим за това дали сме наистина щастливи. А, повярвай ми, това е въпрос с много страшни отговори.

Вярваш ли, че в България хората започнаха повече да обръщат внимание на психическото си здраве? Да се допитват до психотерапевт?

Да. Става бавно, но хората определено са по-отворени за терапия вече.

От какво те е страх?

От пропилян живот. Изгубено време.

За какво мечтаеш?

В личен план мечтая за голямо семейство. Искам да имам още едно дете във времето и, в даден момент, бих осиновила още две. Пълна и весела къща!
В професионален – искам един ден да отворя клиника, каквато до момента в света не съществува. С две крила, в едното – дом за възрастни хора, в другото – дом за деца. Искам да създам място, в което всеки ще бъде семейство за другия и, разбира се, ще има специалисти, които да помагат за целта.

Всеки заслужава да има семейство.

Без значение какъв е бил животът ти или какъв ще бъде.

Къде можем да те открием за консултация?

Работя в Пловдив, на ул. „Константин Геров 10“. Там е кабинетът ми, а тук e обявен онлайн графика ми.

Аз съм късметлийка с хора като нея в живота си. Всеки път, когато Стефи ме е прегръщала, чувството е било сякаш извлича цялото струпано напрежение. И с две думи ме е уверявала, че всичко ще бъде наред. Защото, истината е, че човек има силата да издържи на всичко. Ако само надникне в душата си и я попита: „Хей, как си днес?“

„Щастлива ли си?“

„Струва си всичко, нали?“

Стефка Петкова е клиничен психолог и психотерапевт с над 7 години опит. Работи с деца и възрастни. Провежда консултации, касаещи детски страхове, детска агресия, хиперактивност, енуреза (нощно напикаване) и енкопреза.
Голяма част от практиката й е преминала в работа с клиенти, преживели тежки житейски ситуации като загуба на родител, „живот с болестта“, паник атаки.
https://www.stefipetkova.com/