удавяне
Inside Out

На четвъртия ден се удавих

Бурята в душата ми връхлетя в един четвъртък на миналата година около единадесет вечерта. Не беше гръмотевична, а поройна и свистяща. Имах много бури на душата си през годините – всичките едни тътнещи, разтърсващи и погромни, отнасящи тектонски плочи и вдигащи цунами. Бури, дето те изхвърлят на някой бряг на нищо неприличащ – водните бързеи така те завихрят, че ставаш на кълбета и викаш нечуто в собствените си водовъртежи.

Тази не беше такава буря. Не ме опустоши и не счупи ръцете ми. Пощади и виковете ми.

Бурята в четвъртък направи на четвъртини някогашната ми вяра в случайността.

В единадесет вечерта нахлу и толкова валя вътре в главата ми, толкова напои вярващия ми в случайностите мозък, че накрая си стоях с една пихтия между ушите и палех огньове, за да си изсуша подгизналите мисли.

Ето го мозъкът ми преди – каменен монолит, зарил пети в отчайваща инертност. Разхожда тялото ми по улици и пътеки и отказва да забелязва. Събитията от бъдещето оставят завързани малки бели кончета по клони и стълбове, за да ни подготвят да ги познаем. Мен и пихтията между ушите. А ние си гледаме в краката, за да не се спънем в някоя отломка от миналото, и да си я отнесем вкъщи, където уютно да се отпуснем в любимите си невъзвращаеми мигове.

А бурята от четвъртък миналата година валя с капките на белите конци по дърветата и ги завихряше в схемите и свръзките на всичко, което бе дало заявка да се случи. И ни свари неподготвени, мен и пихтията. И всяка капка, която стоварваше вледененото си туловище между гънките на мозъчната ми кора, се разплискваше със свистящо и оглушително „Защо?“ Защото какво е по-важно от търсенето на отговорите на този въпрос?

Поглеждали ли сте живота си от птичия поглед на бъдещето? Там, където се въздигате над „Добро утро!“ и „Какво има за ядене?“. Мислено, като полетите над изминалите си пет, десет, двадесет години и покръжите над следващите толкова? Ако са ви връхлитали от онези, опустошителните бури на вековете, значи виждате една пъстра мацаница от случайности.И още твърде дълго ще корабокруширате по островите от вярата си в това, че нищо, нищичко не значи, че сте озовали онзи път, точно там, точно в онзи час.

Много дълго продължи бурята от четвъртък. Тихата, с многото дъжд и птичи погледи. И ако само за миг, за мъничко, поговорите с водата, която дави мозъка ви, ще чуете, че всичко е съдбовно.

One Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *