татко
Soul parts

„Как се обича чуждо дете?“ Татко за любовта и достойнството

„Всичко се оправя, само главата ти трябва да е ясна. Не е страшно да живееш в друг свят, в друго време, ако съзнанието ти е бистро за това кой си.“


Татко.

Първият ми спомен с него е как четиригодишното ми аз го е хванало за ръка и прекосяваме Главната. „Чичо Веско, чичо Веско!“ възкликвам аз при вида на неща, хора, ситуации, които правят впечатление на детското ми съзнание. После, някога, някак, съм започнала да го наричам „татко“. Преходът е мътен в главата ми. Но обичта се засилва. И подкрепата. И опората.

Когато, по-късно, картинката в главата ми се проясни и разбрах, че Веселин не е биологичния ми баща, аз съм го попитала: „Наистина ли нямам нищо, нищичко от теб?“„Всичко имаш от мен, защото ти си моето дете.“

И аз наистина съм.


Мъжете в живота ни – бащите, дядовците, приятелите, половинката – са основите, на които стъпваме. После се изправяме уверено, защото знаем, че базата е непоклатима. И виждаме гордостта, подкрепата, вярата в нас самите, дори когато ние сме я изгубили. Когато е тъмно, мъжете в живота ни палват кибритена клечка и ни осветяват пътя. Когато плачем, те избърсват сълзите ни с ръкава на пуловера, който е попил от тяхното ухание. Когато сме щастливи и жънем плодовете на успехите си, те ни ръкопляскат от дъното на залата, стаени и прикрити в сянката.Днес си говоря с единствения баща, който съм имала. Веселин е мъжът, който отвори сърцето си за дете, което биологично не е негово. И никога не позволи да усетя друго. Татко. Татко, татенце. Благодаря ти.

Представям ви татко ми – Веселин Василев

Пристигам у нашите с уговорката да направим този разговор. Правим си по кафе и се настаняваме на трапезарната маса. Баща ми е развълнуван, макар и да не му личи. Той е от „ретро“ мъжете – изглежда като скала, с цялата непроницаемост, сила и устойчивост. Той е човекът, който ще ти реши проблемите със замах. Той е мъжът, който не се колебае за нищо. Храс-прас! Решава и прави.

И започваме.

„Какви са първите ти спомени, когато беше малък? Кое е първото, което изниква в съзнанието ти?“

„Кошмари, чудовища. Мисля, че беше след като разгледах „Ад“ на Данте. С илюстрациите. Майка ми беше литераторка.“

„Тя четеше ли ти като малък?“

„Да, четеше, всяка майка чете.“

„Запали ли някакъв интерес към литературата в теб? Понеже знам, че четеш много – под нейно влияние ли беше, или, в последствие, сам си разви тази любов към книгите?“

„Повлия, разбира се. Обичах да чета „Чудомир“. Спомням си, че бях на лагер веднъж, а вкъщи ме очакваха три негови тома. Нямах търпение да се прибера. Нашите не бяха богати. Спестяваха доста, за да имаме това, от което имахме нужда. По празници никога това, което съм си представял да получа, не е било същото в действителност. Нямаха възможност. Влакчета, ракети… Те струваха много пари. Затова, още тогава, реших, ако имам някога деца, да направя всичко възможно, за да имат това, което искат. Не това, което им трябва, а искат. Не знам дали успях да го направя, но се старая. Не ми пука дали ще имам пари. Важното е да сте щастливи.“

„Щастливо ли ти беше детството, татко?“

„Имаше и щастливи, и лоши моменти. Ние живеехме на „Цанко Дюстабанов“ 14, кварталът се водеше сравнително заможен. Другите семейства някак парадираха с възможностите си и това се прехвърляше и на децата им. Подиграваха ми се много, че нямам нещата, които имаха те. Навремето ходех до района на Военна болница, оттам взимах обяд. Винаги се навъртаха една компания от момчета, които не пропускаха да ми подвикват и да ме бият с ластици по краката, като с прашки. Много ме притесняваха, но не казах на никого тогава.

В последствие, в училище имах приятел, казваше се Стоян. И двамата с него бяхме слаби, хилави, и той, също като мен, отнасяше много подигравки за какво ли не. Та, двамата с него започнахме да тренираме бокс. Заякнахме, дойде ни малко кураж. Започнахме да се защитаваме и да отвръщаме. След шест месеца срещнах онзи с ластиците и му отвърнах на удара. Не ме тормозеше повече. Но станах друг после. Съюзихме се няколко човека и започнахме и ние, на свой ред, да „тормозим“ – сякаш усетихме някаква сила и всичко стаено до преди това започна да излиза. И в училище го правихме, и в махалата. Каквото ми правиха другите преди, сега аз започнах да го правя.“

„Съжаляваше ли тогава?“

„Не, до един момент. Този момент ме прекърши и завинаги спрях да се държа по този начин. Навремето ходехме много по разни стрелбища и блъскащи се колички. Бяхме се събрали с моята компания една вечер и покрай нас минаха момче и момиче. Аз харесах момичето, а момчето с нея не беше кой знае колко силно физически, беше слабичък. Аз, с тогавашната си нагласа към нещата, започнах да я закачам, само за да ми обърне внимание. Тогава за това закачахме момичетата, само за вниманието, което искахме да получим. Момчето, което беше с нея, застана между мен и момичето си и ме погледна. Аз бях здрав, поне с две глави над него.

Изгледа ме в очите и ми каза: „Аз знам, че ще ме набиеш. Но няма да отстъпя. Ще се бия за нея.“Аз се сепнах. От куража му и готовността му. От отказа му да се предаде. Отдръпнах се и го изгледах. Другите от компанията ми тръгнаха към него, но аз ги спрях. Страшно ме впечатли това момче. Тогава разбрах колко е тъпо това, което правя. И спрях. Правил съм го като някаква реакция към миналото. Демоните ми си отидоха в онази вечер.“


„А после?“

„После се отдадох на ученето. Приеха ме да уча в Санкт Петербург и спортът остана на заден план. Продължих да тренирам, но реших да не се занимавам професионално с това. Фокусът ми се насочи към ученето. В Русия ходих на кръжок по рисуване, разхождах се много, попивах от културата.“

„Докато беше там, мина ли ти през ума да останеш за постоянно в Петербург?“

„Не. Аз съм малко националист, обичам България. Исках да се върна. Докато учех там, рядко си идвах до България, но, като цяло, исках да се прибера, като приключа с университета.“

„Какво те впечатли най-много там?“

„Впечатли ме това, че руснаците, когато се веселят, се веселят. Когато решават проблеми, решават проблеми. Когато се любят, се любят. Не смесват нещата. Отдават се на момента, живеят за момента. С пълна съзнателност и осъзнатост.

Баща ми има син – Емил (бро, обичам те!) от първия си брак. Говорим си за него, за чувството да станеш баща, за отговорността, която изведнъж нахлува в живота ти. За изместването на фокуса от самия теб към друго човече, което вече е константа в съзнанието ти.

татко

„Емо планирано дете ли беше?“

„Не, не беше планиран, просто се случи. Но ме направи много щастлив. Не се уплаших, въпреки че, като се роди той, нямах навършени 22. Зарадвах се много.“

„Съжаляваш ли, че се разведохте с майка му? Имаше ли страх у теб, че семейството ти се е развалило?“

„Аз бях много млад. Признахме си с нея, че нещата не вървят, пътищата ни се разделиха. Дълго време общувахме само чрез бележки по хладилника. Беше ме страх само как ще се отрази всичко това на Емо. Мислих само за Емил.“

„На колко години беше Емо, като се разведохте?“

„На три. При всеки възможен случай тичах при него, за да го гледам, да прекарвам време с него. Аз, като кажа „не“, е „не“. Като кажа „да“, е „да“. Няма средно положение.“

Татко ми сам насочи разговора към следващата тема, по която исках да говорим. Споделих му, че с всички хора, с които, до момента, съм говорила за блога, са имали някаква отличителна тяхна си черта. Нещо, което ги прави „тях“.

При него, смятам, това са решителността и безкомпромисността.

Баща ми е от хората, които изслушват казуса, проблема, ситуацията. И си казват мнението и как те биха постъпили. Не се меси повече, но мнението му не търпи промяна. Той е най-непоклатимият човек, който познавам. И го питам същото, което питах и другите, когато ставаше дума за отличителната черта на характера им.

„Мислиш ли, че си се родил такъв – смел, безкомпромисен, решителен? Или, в последствие, си станал такъв под влиянието на живота и обстоятелствата?“

„Аз действам по интуиция. Досега интуицията не ме е подлъгвала, особена за отношението на хората. Не знам дали е вродено. Но мисля, че е по-лесно за всички, ако си такъв. Така има яснота. Не мотаеш себе си, не мотаеш хората. По-лесно е, по-честно е. За всички. Животът е като пясъчен часовник, изтича и нямаш време. Аз си мечтаех за любовта. Да намеря онзи мой човек, който ще е всичко. И да го знам с цялото си същество, че това е моят човек. И си казах, че, ако срещна жената за мен, ще направя всичко, за да бъда с нея.“


„Как се срещнахте с майка ми?“

„В завода, на старата работа. Като я видях, нещо ме удари. Знаех, че нещо ще имам с това момиче. Тогава, обаче, аз бях обвързан, тя беше още с баща ти. Нищо нямахме, просто ме впечатли.“

Баба ми, дядо ми и майка ми са работили дълги години в едно предприятие. Там отива да работи и Веселин и се срещат. Дядо ми го посреща като свой син, представя го на колегите, ориентира го в работата. Често през годините сме се шегували, че, дори и да са били свободни тогава майка ми и баща ми, би било трудно да „хвърлиш око“ на дъщерята на човека, който се е отнесъл толкова професионално и бащински с теб.

Но явно не можем да избягаме от съдбата си, татко.

Майка ми също ми е споделяла, че, вътрешно, е знаела, че с това момче ще бъдат заедно един ден. Не е знаела кога и как, просто е имала това вътрешно усещане.

„Оставих нещата на времето. Знаех, че ще е моята жена, но оставих нещата така. Имах чувството, че с този човек вече някога съм бил. Сигурно в предишен живот. Просто си я намерих. Но оставих времето да реши дали и в този живот ще сме заедно.“

А животът се разви така: майка ми се жени за биологичния ми баща. Забременява. Разделят се, ражда ме. Грижи се за мен. И тогава, след години, когато съм на четири, тя и Веселин се намират отново. „Чичо Веско, чичо Веско! Татко!“

„Добре, кажи ми, как се обича чуждо дете?“

„Когато възприемеш майка му за своя човек… Аз, да ти кажа честно, никога не съм те възприемал за „чужда“. Все едно си моето дете, моята дъщеря и биологично. Трудно изразявам емоциите си, и теб, и Емо рядко съм прегръщал, и баща ми е такъв. Не съм те възприемал за чуждо дете, нито някога съм се стараел да ти се харесам или нещо такова. Ти си си просто моето момиче. Стараел съм се всичко да бъде нормално, да ме почувстваш като баща. Настоявах майка ти да ти каже рано, опасявах се да не се стреснеш. След като беше разбрала вече, веднъж беше болна и аз дойдох при теб, седнах на леглото да те видя. Плачеше тогава, беше тъжна и ме попита: „Нищичко ли нямам от теб?“ А ти всичко имаш от мен, защото си моето дете.“„Не ти е било трудно да ме обичаш, татко?“„Не, никога. Аз не съм мислил за това. Просто те обичам. Животът е прекрасен.“

„Ако беше на моите години, щеше ли да ти е трудно да живееш в днешния свят?“

„Няма трудности в това човек да се справи с нещо. Трудното е човек да пребори мисълта дали може да се справи с това нещо. Самите негативни мисли правят човека несигурен. Всичко се оправя, само главата ти трябва да е ясна. Не е страшно да живееш в друг свят, в друго време, ако съзнанието ти е бистро за това кой си.“

„Какво мислиш за днешните мъже и днешните жени?“

„Очаквах го този въпрос. На днешните мъже смятам, че им липсва казармата. Тя учи на ред, на дисциплина, на жертвоготовност. Калява и физиката, и ума. До ден днешен всяка сутрин си оправям леглото. Странно ми е, че за някое младо момче може да е пречка да види момичето си в лошо време. Дали вали, дали духа. Пет минути по-рано бих бил на мястото на срещата. Това ми е странно. За жените нямам преки наблюдения, защото в обкръжението си нямам млади момичета.“

„Дали днешните момичета не заслужават днешните момчета?“

Всеки заслужава това, което иска да има. Всеки човек има някакъв притегателен център. Може някой да е блестящ учен, но да няма здраве. Може някой да е щастлив в личен план, но децата да са му болни. Най-трудното нещо в този живот е да си намериш калъпчето. Аз срещнах моя човек, когато бях на 35 години. Има хора, които никога не го намират. Може да се разминат. Или не са посегнали да го вземат.“


„Съжаляваш ли за нещо в живота си, татко?“

„Абсолютно не. Аз успях да намеря човека, когото обичам. За какво има да съжалявам?“

„Каква е формулата за успешния живот?“

Да се радваш на малките неща. Да разбереш себе си и да бъдеш човека, който си. Щастливият човек е този, който се чувства добре с душата си. Този, който успее да види, че навън времето е хубаво. Малките неща. Много често, като седнем с майка ти просто така, един до друг, да пием кафе – на мен просто ми е хубаво. Когато знам, че децата ми и внучката ми са щастливи и добре, аз съм щастлив. Чувствам се прекрасно. Когато някой от вас има проблем, у мен настъпва тъмнина, която трябва да се избистри. Но се чувствам щастлив, защото съм наясно, защото знам за проблема и мога да помогна да се разреши.“

„От какво те е страх?“

Тишина. Светът спира и аз сякаш се отделям от тялото си и наблюдавам трапезарната ни маса отгоре. Енергията, която усещам от баща си в този момент, ме помита. Той мисли за онова, от което се страхува. Страхът му ме сковава. Толкова е силно.

„Искам да си отида първи.“

И … сълзи. Аз виждам за първи път баща си да плаче. Мъжките сълзи са най-могъщото нещо. Тишина. Майка ми се разплаква. Аз се разплаквам. Това е любов. Това е семейство.

„От това ме е страх, ако не стане така да си отида първи. Няма да го понеса. Това е самата истина. Няма да го понеса. Това не би било живот, всичко ще изгуби смисъл. Говоря за всичките ми любимите хора – за жена ми, за децата ми, за внучката ми, за снаха ми. От това ме е страх. От нищо друго.“

Искам всеки да е щастлив така, както го разбира. Аз не мога и не искам да повлияя на никого.“

„За какво си мечтаеш?“

„Всички да сте щастливи, това е. Здрави и щастливи. Мечтая си и семейството, и приятелите ми да ме запомнят като един достоен човек. Достоен мъж. Мразя хората, които лъжат, които говорят едно, а правят друго. Не обичам нечестността в отношенията. Когато дам дума, аз я изпълнявам, даже и да загубя. Едно време мечтаех светът да ме запомни. Не стана така, сигурно в другия живот. Исках да изобретя нещо. Не успях. Сега искам просто да сте щастливи вие, семейството ми, и приятелите ми. Друго не искам.“

„За какво си благодарен, татко?“

„За всичко.“

„Какво искаш да кажеш на жена си?“

„Само че я обичам. Аз я обичам такава, каквато е.“

Баща ми ме прегръща. Притиска ме в обятията си и аз знам, че всичко е такова, каквото трябва да бъде. Аз съм благословена. С обичта му. С отдадеността. С това, че имам честта да ми е баща. С безумната му смелост – в старото предприятие, когато една цистерна се възпламенява и има риск да избухне във всеки един момент, докато всички бягат към изходите, Веселин тича към нея, за да спаси всички. Майка ми сяда на тротоара, призлява й, вика след него. Но той влиза в пушека. И го прогонва. Така прави и с живота ни. Гони дима и докарва слънце.

За гордостта ти. За честността и смелостта. За постоянството на любовта ти. За мъжеството. За това, че си ти.

Благодаря ти, татко.

Татко. Татко.

One Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *