За удоволствията от шопинга (терапия – после)

С умиление си спомних за последната си шопинг-одисея.
Умилението трая няколко секунди и се въртеше основно около момента, в който вече се бях отправила към вкъщи.
Пазаруването е нещо особено приятно, особено ако си кулинарно настроен, и се изразява в това да си набавиш нужните продукти от кромид лук и сирене „Ситово“. Да пазаруваш дрехи, обаче, е едно съвсем различно преживяване.
Склонна съм с удоволствие да купувам палта и якета. Да, пробват се лесно. Дори подозирам, че съществува глобална идея, изразяваща се в това връхните дрехи да отговарят на личните ти вкус и предпочитания, правейки избирането и купуването им относително лесно. Кеф за клиента, кеф за продавача.
Друг е въпросът с … всичко останало.

Реших (и ми излезе през носа), че ще си купувам рокля. Лесна работа, казах си аз, имайки предвид, че трудно бих могла да си представя какво толкова може да му объркаш в дизайна и шиенето на рокля. Разбирам да беше блуза с мрежички, дънки с пайети или чанта с дълги ресни за удобството на спъването. Роклите са сравнително обнадеждаващи.
За нуждите на моето изложение би било подходящо да спомена, че роклята беше за официален повод.
Потеглих към търговски център. Влязох в лъскавото здание, където климатикът създаваше перфектните условия да хванеш един пингвин за перката и да се разтъпчете. Външните 38 градуса спряха да имат значение.
Обнадеждих се от приятната атмосфера и си казах, че би било въпрос на невероятен късмет, ако свърша с пазаруването за половин час, след което да се внедря в някое заведение и да пуша цигари.
Влизам в магазин. Вътре – хаус ритми, звучащи с около осем идеи по-силно от необходимото. Явно музиката те предразполага да си представиш как се подвизаваш на българското черноморие, цокаш коктейлна мешаница и си заравяш петите в пясъка. Ако музиката беше още малко по-силна, а-ха да си кажа, че яхтата ми ме чака на марината на онези двамата.
Връщам се в реалността и се подсещам за нуждите на излизането ми от вкъщи в два на обяд през август. Заоглеждам магазина – около мен изобилства от закачалки, бамбук, артистично оформена слама с великденски яйца и камъчета, огромен стъклен полилей, претенциозен и, видимо неудобен фотьойл, невръстна продавачка (извинявам се – продавач-консултант) и 3 (три) модела дрехи. Задавам си въпроса дали съм в магазин за дрехи, или в „Разнообразни ръкоделия“. Излизам.
Следваща спирка. Тук имат дрехи, но нямат полилей. Предполага се, че посещаемостта рязко спада.
Завличам три модела в пробната. Мерейки първата рокля ясно осъзнавам, че нямам абсолютно никаква идея как точно се облича. Пред мен се материализира кошмар от въжета, панделки, мрежи, копчета и презрамки. За всички тези неща е закачена прекомерно дълга фуста. Няма как, поисквам помощ. Питам продавачката как се облича. Отговаря ми, че първо отдолу се слага допълнително бюстие, което тя пропуснала да ми даде (?!).  С бюстието в играта нищо не се улеснява. Премятам фустата и разсъждавам почти на глас какво да правя с всички останали атрибути. След около двадесетина минути на усилено връзване и защипване, напускам пробната, за да видя финалната картина.
Май огледалото се пръсна, не знам.
Момичето ми съобщи, че не е най-удобният модел, но пък е ефирна (от коленете надолу) и това дори компенсира факта, че би било трудно да си вдигна ръцете повече, отколкото воалите и въжетата ми позволяват.
– Моделчето стои страхотно и много ефектно, когато сте права. Като седнете, малко, някак си, се губи линията, нали, ама пък к’во… Сложете едни удобни обувки, да не омалеете!
Освободих се от хватката на моделчето, поблагодарих и едвам взех завоя на излизането. Или много бързах, или се учих да дишам наново.
Сценарият се повтори твърде много пъти, за да си призная без грам да се иритирам.
Купих си рокля с цип. Само с един!
Ура за шопинга и неговите златни медалисти.