Ретро, ела си у дома

В света на Instagram, Facebook и Бог знае още какво, влизащо в категорията „new age“, аз искам да си купя грамофон

До шестнадесетата си година аз живях с баба си и дядо си. Винаги съм смятала, че това, до голяма степен, е определило и по-нататъшните ми залитания към всевъзможни old school неща. Няма ли нещо свръхромантично в това да отидеш на кино в кварталния салон и да предпочетеш своеобразно филмово уединение пред тарапаната на мола?

Романтично не в смисъла на „напудрено“, романтично като сантиментално.

Детството ми премина в кафе на джезве, прожектиране на ленти на стената, вехти книги от библиотеки и разходка в пловдивската градска градина. Имахме грамофон – огромен, тежък, прискърцващ. Баба, дядо и майка ми бяха колекционирали всевъзможни по стил плочи. Често ги пусках и гледах как иглата стърже по винила. Ухаеше на старо дърво.

И сега, докато всички сме обградени от социални медии, ескалатори, умни душ кабини, които ти пускат любимите песни и доставка до дома на всичко, за което се сетиш, на мен малко ми домъчнява за отминалото време. За дните, в които трябваше да се разходиш до репа с преса, за да се информираш за новостите или до кварталната библиотека, за да си заемеш нещо вълнуващо за четене. За времето, в което вечерта и нощта бяха тъмни, а лицата ни – неосветени от смартфоните. За моментите, в които ценяхме истинското общуване.

Казах ви, не „напудрено“, „сантиментално“.

Какво се счита за „ретро“ вече?

Всичко гореспоменато. Ретро е да имаш картон в библиотеката и да следиш за крайния срок, за да си върнеш четивото. Ретро е да отидеш на постановка в камерна зала. Ретро е да си пуснеш джаз и да четеш през нощта „Майстора и Маргарита“. Ретро е да колекционираш списания и да чакаш следващия брой (в момента съм в процес на търсене на подходящо издание, давайте идеи. Мечтая за вестникарски магазин, от който ще мога да си взема новия брой на The New Yorker и да изтъркам някоя пейка в неделя сутрин.)

Във времето на удобства от всякакво естество, аз все по-често се улавям да търся подобни old school занимания. Наскоро посетих кварталното кино, за да гледам „Жокера“ (фе-но-ме-на-лен Хоакин Финикс!) и душата ми беше в екстаз. Беше най-деведесетарското изживяване от много време насам. Редят ми се пъзели. Пие ми се вино на веранда и мечтая отношенията да са истински.

Защото и това е „ретро“. Взаимоотношенията, изслушването, приоритизирането на човешки същества пред вещи. Обичта между мъжа и жената. Приятелството. Сега, настанени между тях в леглото, блещука смартфона с всичките си функционалности. Той ни прави мързеливи да излезем от домовете и предразсъдъците си и да вкусим малко от реалния свят. Лесно преглъщаме кавгите и неразбирателствата с хората, които обичаме, защото винаги можем да открием пристан на разсейване от неразборията в което и да е приложение.

В едно съвършено ежедневие аз ще пия кафе от джезве, ще закусвам домашен качамак, ще разхождам кучето с термос за сутрешната напитка. Ще слушам музика от винил и ще рисувам с темпери. Ще готвя по готварски книги и рецептите на поколенията. Ще ходя до кварталното читалище и ще имам завидна колекция с периодика. Вечер щурците ще се чуват, защото никой няма да форсира излишно автомобила си. По комшийски ще се правят градински барбекюта и ще има квартален литературен клуб.

Никой няма да се обижда лесно. Всеки ще изслушва другия. Ще сме си скъпи едни на други. Ще говорим. Ще сме честни и открити. Ще се обичаме неегоистично и самоотвержено. Никой няма да има необходимост да защитава собствената си егоцентричност с „не ми се занимава“. Всеки ще е истински.

Защото всичко това е ретро.