По ръба на Андромеда

Знаеш ли, разбрах – душите идвали на групи.

А моята, пътуваща до сборния ни пукт, където да решим

кой какъв ще бъде,

как ще се обичаме и

колко дълго ще трае любовта ни

този път,

тича по ръба на Андромеда и се готви да забрави.

Препуска и почти не спира за почивка. Носи огънче и го пази от космическия вятър (дали оттам не ни остана навика да палим свещи и да ги закриваме с ръка, за да отнасяме пламъка по къщите). Тича и с подскоци преодолява пътя сред звездите. Бърза, за да срещне другите. Колко дълго сме живели заедно… Някой път съм майка и сестра, други пъти – другар в земните несгоди. Може и грешната да съм била – смешно е, понеже няма нищо грешно.

Душата ми се рее и преодолява разстояния. И мисли, разсъждава

докъде го е докарала,

преди отново да забрави и да започне сякаш от начало. И досадно й е, като се сети, че отново ще борави със

„старт“ и „край“, и „вчера“. Но, такова е – дуално. И гранично. В онзи свят така сме избрали да живеем. Покрай Андромеда всичко е вечно.

Обаче душата ми си знае, че и от долу все ще гледа към небето. Сигурно ще е носталгия към

ръба на Андромеда.

Ще бъде поместена в тяло. Ще я боли и ще старее, но все глава ще вдига нощем

към безкрая и дома.

Бърза душата ми към мястото на срещата. Трябва да се види тя със своите и отново да решат

кой какъв ще го играе

и този път кой изиграният ще бъде.

Кой ли ще ме обича този път?

И за кой ли ще мечтая през земните години?

Дали ще има миг, в който ще се сетя

как съм тичала по ръба на Андромеда и съм искала да разбера

кого ще отгледам този път и на чии гърди ще легна?

Колко цветя ще посадя и водата вкусна ли ще бъде. Ще се смея ли с глас, или реки от сълзи ще правя. Къща дали ще построя и огъня кога ще паля. Ще му дам ли да изгасне

поне за първи път?

Тичам сред безкрая и трябва да реша за този път. Каква да бъда и дали да се предавам. Колко много да обичам също – и пак ли вас, и мен, и нас. Колко много пътища възможни се разкриват пред тичането на душата сред звездите.

Всеки път е толкова различно, но все ни тегли нещо към небето. Дори и набутани в тяло:

крехко, мощно, тромаво или пък красиво,

не пропускаме да гледаме нагоре. Питаме се често „Защо на мен?“ и е смешно:

ние така сме си избрали. Така си искал ти и имай доверие на изначалния си план.

После пак ще тичаме по Андромеда. С равносметка и много смях. Ще слагаме живота на кантара и ще знаем за следващия път. Ще се изненадаме отново. Ще решим какви да го играем. Но все сме в група, че ние сме си отбор. Звезден, галактичен, вечен. Колко имаме да учим още.

Здравейте, мили мои. Ама че забавно беше! А за този път – какво? Пак ли майка, или пък грешната?