марла
Inside Out

Марла

Ако знаеш как ми се лети!


Бързо, в унес и безбрежно – сякаш на Пегас се понасяме нагоре. Галопира по ливади, по шосета и пътеки – изведнъж – храс! И бум! И прас! Издига се към синьото и вечното, и светлото. Размахва той криле и хвърля скреж.

А от гърдите ми изхвръкват викове на щастие. Вдигам аз ръце и слънцето докосвам – погалвам бузата на огнения лик. И от ледовете няма помен. Останали са някъде при корените на тревите.

После пък по плажа ми се тича – има толкоз пясък за броене. Всяка песъчинка отразява космоса у мен – милион експлозии и дъждове от миг. Взимам клечица, за да рисувам – правя къщичка, а от комина й издига се и дим. Чертая двор, а на асфалта – правя „Дама“ с тебешир. Примижавам, за да видя аз брега отсреща – чух, че имало е фар. Май е светил през миналия еон – сега е сякаш сувенир. Стори ми се, че примигна. Не, угасна пак – чувам го да плаче през вълните. Удрят се и се врязват в него – май така се късала душата. На парчета.

Понякога си слагам танцувалните обувки и тихичко потропвам по верандата.

Вятърът ми е партньор – увива се около мен и носи есенни листа. Звукът се вдига и преминава през морето – отекват стъпките на щастливата душа. Пращам ги при фара, май му е студено – в ритъм с танца ми засветква през нощта. Проблясва и помръква. „Не сега, не сега.“

Честичко присядам насред шумата и се увивам с пъстрия си шал. Плета пискюлите на плитка. Говоря си и с гората – имам малка хижа в планината: А ти защо си тъжна? И какво е да обичаш? Дали вълните ще забавят ход? Ще летим ли пак? Кога, кога? В този или следващия живот? В миналия бяхме ли щастливи? Дете съм, ала май знам по-добре от теб! Аз така си зная да обичам – сипвам чаша с чай и правя палачинки с мед.

А ще тичаме ли заедно в галоп? Ще плетем ли ръкавици без причина? Да събираме листа – хайде, нека има, нека има! Защо големите се крият като плачат? Защо почувстват нещо, а показват друго? Защо не ровят в пясъка с клечици и пръсти? Как ще е дейност за деца! Аз пък мисля, че всичките сте болни – от мъка и въздишки.

Какво е да те е страх? Ами как боли душата? Как се чупи и как се заздравява? Дете съм и те питам – нали големите ни учите на всичко? Аз май не искам да пораствам – ще ме хване мъката и мен. Тогава сигурно ще кажеш, че на годините ми няма да прилича – да танцувам степ, да ям скрежина, да гледам и звездите нощем, да яздя настрани и да прекосявам през локвите напряко.

„Марла, ти си малка. Какво ли знаеш за живота! Светът на големите е сложен. Трудно се расте – питаш ли ме, по-добре си остани дете!“

Изплетох всичките пискюли. Обаче още ми се играе. Дали да не потърся си другарче? Я, чудо! Като че ли чувам някой да ме вика! Сред дърветата долавям глас – и той е детски! Значи няма да сме тъжни – ще играем до залез и до момента на зенита.

„Марла, хайде да играем!“

„На какво?“

„Знаеш ли какво си имам? Ключ за фара на морето! Искаш ли да светкам, светкам, светкам? Ще си поговорим през морето!“

Нахлузвам танцувалните обувки. Видя ли проблясък – стъпка. Мигване – и скок! А поредица от светлини значи пирует! И танцувам, без да спирам. Фарът осветява отдалече моя силует. И слуша моя ритъм.

През еон, през живот, през век.

One Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *