Нещата, които майка ви иска да ви каже. За смисъла. И за любовта.

Каква ми е есенцията?

Да говоря. Да слушам. Да се свързвам с хората.

По-късно си даваш сметка, че е обич толкова силна и толкова различна от всичката, която някога си изпитвал. Но такава силна обич не е спокойна, тя си върви със страха.

Пиша този текст в събота сутрин, на масата в трапезарията. Вкъщи. Ароматът на кафето ме удря в носа и ме подканя да отпивам. Да вдишвам и да издишвам. Обстановката е особено „писателска“. Щорите са пуснати, светлина идва от екрана. Душата ми се впуска в ритъма на думите така, както звучат в главата ми.

От компютъра на Бахар се разнася акустична музика и изпълва помещението. Разговорът ми с него, който проведохме в Старбъкс и който срещна толкова позитивни отзиви, ме провокира и стимулира да вплета емоцията от личния разговор в още един текст.

И, ето го и него – диалогът с моята майка за всичко, което я прави такава. Питам я въпросите, които, смятам, трябва да се задават. Защото майката наричаме така заради самите себе си, заради нейната проекция, която имаме в главите си. Но майката е майка, преди всичко, заради самата себе си. Защото е пожелала да бъде такава. Да стане. И, ето – изповедта, чистата сила на думите. Но на онези, които действително значат нещо, които не са пълнеж, а разказват за един живот. Обличат миналото в дрехи, с които то да се покаже пред вас ; обличат настоящето в надежди, че сме си научили уроците. А бъдещето оставят голо, за да се научи без страх да се приема такова, каквото ще бъде.

С моята майка, Еми, имаме особена връзка.

Да, всеки казва така за отношенията с майка си.

Майка ми е моят приятел, първоизточникът на концепцията ми за сродните души. Когато бременна, изплашена и несигурна тя напуска биологичния ми баща и се прибира при родителите си, аз съм сгушена под сърцето й и се опитвам да й кажа, че всичко ще бъде наред. Че е смела и че я обичам. Знам, че не ме чува, затова започвам да я ритам отвътре – „Мамо, ние сме едно. И докато ти си ти и аз съм аз, всичко ще е наред, защото се избрахме. Тръгвай! Аз съм в теб и с теб, а после ти ще си в сърцето ми до края на живота ми.“

Може и да ме е чула със същността си, с онова, което прави Еми моята майка. С душата си – несигурна, уплашена, но обичаща ме.

Когато я попитах дали ще се съгласи да отговори на въпросите ми, тя разтвори широко очи и рече: „Но би ли било интересно за някого?“ Такава е тя, мислеща за останалите. А всъщност онова, което съм я питала стотици пъти през годините и което ще намери място в този текст, са нещата, които майките ви пазят в себе си. Въпросите, които са се питали, които са си задавали вечер, докато заспиват. Вероятно никога не са ги задали гласно. Това е от дълбините на човешката душа. Там има кътчета, до които светлина не достига никога. Но аз искам да е светло. И я питам, а тя – смела и обичаща, каквато винаги е била, ми отговаря. И знам, че всичко е истина.

Мамо, благодаря, че взимаш участие в този текст.

„Ти планирано ли забременя?“ я питах преди много години, когато осъзнах, че това Еми да ми е майка е всъщност една от ролите, които тя заема в собствения си живот и в този на другите. Само частица.

„Не беше планирано, забременях четири месеца след сватбата. Бях на 21 години и тогава ми се щеше да ми се случи по-късно. Не знам защо изобщо се омъжих – връзката ни с баща ти беше отдавна изчерпана, но тогава, като че ли, не си давах сметка за това. Имаше натиск – и родителски, и обществен, ако щеш. Когато си заедно с някого от много време, хората започват да очакват от теб да направиш следващата крачка. Но какво ако е грешна? Ако не е за теб всичко това? Ако не е за теб този човек? Тогава сякаш никой не питаше за такива неща. Знаеш ли какво е да усещаш със сърцето си, че от човека, с когото си, не би излязъл добър родител?“

И тогава моето сърце потъва. Опитвам се да си представя чувството, което е изпитвала. И страха. Не успявам напълно. Поглеждам я втренчено и търся следи от уплаха. Не откривам. Майка ми не се плаши от другите хора. Дори и от липсата им на готовност да я обичат. Плаши се от липсата им на готовност да обичат мен. Явно това е да си майка.

„Не си представях мъжа си като баща. Затова не беше на дневен ред да раждам. Като забременях, изпитах по-скоро страх, че не съм готова за това, защото не бяхме двама. С вложеност на чувствата и емоциите. Мъжът ми не показа вълнение, просто прие ситуацията като факт от ежедневието. Не усетих трепета, който жените усещат, когато това се случи в живота им. И, като че ли, чувствата ми за бремеността задрямаха някъде в мен.“

Аз съм жена, макар и не майка. Не усещам изцяло какво й е било тогава, но го разбирам. Страхът й от онези години, съмненията й за бъдещето бавно се приплъзват по гръбнака ми, изкатерват се по раменете ми и се увиват рязко около врата ми. Усещам също й смелостта й оттогава, също е категоричността да не живее нещастно. Не и с някого, чиято душа е отдавна удавена в алкохол. Не и по този начин. Не и с мен в такава среда, не и с мен без любов от всички страни.

„А родителите? Твоите, неговите? Те как постъпиха?“ я питам, макар и в детайли да знам историята.

„По онова време имаше тиха война между двете семейства. Къде ще се гледа това дете, дали ще живеем при нашите, или при неговите родители. Тогава никой не си даваше сметка за това колко важно е да ни пуснат, да сме отделени, да се справим и да станем единни. Чакахме дете, а напрежението за това къде да живеем растеше с дни. Не трябваше да е така. А ние бяхме деца. Влияяхме се и бяхме уплашени. Оставихме се неразбирателствата между семействата да направят и без това вече зейналата пропаст още по-дълбока. И така, тя стана непреодолима.“

„Аз напуснах баща ти, когато бях в шестия месец, и се прибрах при моите родители. И, знаеш ли, едва тогава майчинството се пробуди от мен. Нали ти казах, че сякаш чувствата ми бяха заспали? Едва когато си тръгнах от него и от живота, който в никакъв случай не исках да водим двете с теб, аз се отпуснах и позволих на тялото си да поеме въздух. Но сякаш и ти се пробуди. Започна да се движиш в мен повече, въртеше се, риташе, правеше корема ми „да става на вълни“. Представих си те като делфинче, което подскача и се преобръща. Когато бях решила, че вече няма да съм с този човек, се успокоих и започнах да мисля за детето си. Тогава го усетих като свое, задействаха ми се всичките инстинкти да го опазя и да изпълни живота ми.“

Значи ме е чула, си мисля. Чула си ме, мамо.

„Какво е да родиш?“ я питам и тя знае, че имам предвид всичките аспекти. Физическите, емоционалните.

„Не бях подготвена за физическата болка при раждането, нито за онова, което изпитах, като се роди. Няма по-силна болка от тази и по-силно чувство от това да видиш детето си. Не може да се обясни какво е. Ти самият не можеш да осъзнаеш какво е, защото ти е за първи път – дали е обич, дали е гордост, дали е победа, или нещо друго, не знаеш. Усещаш само, че ти вече не съществуваш като отделен човек, като индивидуалност – това е и плашещо, и прекрасно едновременно. Това усещане не може да се сравни с никое друго. По-късно си даваш сметка, че е обич, но по-силна от всичко, което би могъл да изпиташ. Но такава силна обич не е спокойна, тя си върви със страха. Този страх не те напуска до края на живота ти – дали детето ти ще е добре и дали ще е щастливо. Не знам как е при другите майки, сигурно е същото. Когато имаш дете, ти не си ти, нищо не е същото.

Ти си някой, който иска да дава, да закриля, да стопли, да утеши, да нахрани, да приласкае, но без да очакваш същото в замяна. Затова казват, че майчината обич е безусловна. Не знам дали е обич, даже, не знам как се казва това чувство, но то не се дава нито на любим, нито на приятел, нито на родител.“

„Знаеш ли, аз всеки ден изпитвам същите чувства, независимо дали си при мен, или не. Тази обич е константа, това е от малкото неща в живота, които не се видоизменят с времето, не се променят, не изчезват. Това остава завинаги с теб.“

„Ако е вярно, че децата си избират родителите, аз съм ти много благодарна, но изпитвам и вина пред теб, и страх, защото не знам дали ще оправдая избора ти. Ако Господ те е пратил при мен, значи много ме обича. Ако е случайно, тогава съм най-голямата късметлийка. Каквото и да е и както и да се е случило, ти си моята душа, моето всичко. Децата са на майките, бащата може да умре за детето си, майката му дава от плътта си и го съхранява под сърцето си.

Детето се откъсва от утробата на майката, но не и от душата й.„

Гледам я – ранима, чувствителна, красива, божествена. Това е тя. Моята майка. Твоята майка. Вашите майки също. Съществата на светлината, на съвършенството.

Домовете ни. Нашият храм. Пристанът и убежището.