Леглото е предназначено за 2 дейности и никоя от тях не включва смартфон
и още за един готин подкаст, Марк Менсън и вкуса на кафето
Часът е 6:49. В парка сме само аз и лудото ми куче, което откри тайнството на лаенето, просто защото може. Обръщайки чашата с кафето ми, той излайвва сякаш в радостен изблик от постигнатото. Но ето една забавна мисъл – като че ли Бейли е овладял по-добре от мен изкуството да си mindful и present постоянно. Докато аз съм забила нос в смартфона си, той щурее и подушва, вижда и усеща всичко, което ни заобикаля в кучешкия парк. Забелязва пешеходците и се затичва към тях за по-детайлна инспекция; очаква останалите си кучешки приятели или просто снове нагоре-надолу, хванал някоя следа. Тича, препича се на слънце, социализира се със себеподобни и с човеци. А аз съм с нос в смартфона.
Но нека бъдем честни
Всички злоупотребяваме със смартфоните си до степен, в която тръпки преминават по гърба ни, ако бъдем лишени от тях дори за час. Всичко е в телефона ни – графици, кореспонденции, социални мрежи (особено), сайтове, които следим, имейли, онлайн пазаруване, книги, медия от всякакъв тип. Управляваме живота си от телефона и чрез него присъстваме навсякъде в уеб пространството. Носиш интернета в джоба си. Няма какво да се лъжем – стигнали сме до момента, в който тази зависимост е неизкоренима. Никой не желае да изпадне от въртележката, от света – а светът е в интернет.
Съществува един подкаст, наречен The Minimalists, където двама чудни оратори разказват за изкуството да живееш според минималистичния принцип – оттърви се от всичко ненужно, прочисти от затлачването с непотребни вещи и мисли както пространството си, така и съзнанието си.
В епизод 3, озаглавен „Технологии“, те засягат темата за смартфона. Всъщност заглавието на този блог е цитат от въпросния епизод.
„Леглото е предназначено за две дейности и никоя от тях не включва смартфон“ заключват те и наблягат на това, че ние съзнателно избираме дигиталния пред истинния свят, пренасяйки телефона си дори в най-личното си пространство. Дали в леглото, дали в съзнанието.
Светещите, писукащи нотификации постоянно ни алармират, че изпускаме нещо. Нещо се случва, някой коментира, някой харесва нещо. И не е тревожно това, че ни интересува да разберем „какво ново“. Човеците сме създания любопитни и смятам, че именно любопитството към света ни е помогнало да го развием дотук. Лошото е, че „новото“, за което избираме да ни пука толкова много, няма голямо значение в общата картинка.
Книгата, която щеше да ми спести много главоболия
… ако я бях открила по-рано, е дело на американския блогър Марк Менсън. „Тънкото изкуство да не ти пука“ заявява следното: приотизирай, когато ти пука за нещо.
Безразличието е също толкова вредно, колкото и да позволяваш всичко и всеки да влияе на разбиранията ти и начина ти на живот, ни казва Марк. Всъщност е просто – важно е да ти пука за истински същественото, за това, което действително има значение; към всички останали подробности, коментари, мнения, хейт, че дори и хора, които не са ти близки по никакъв начин, би следвало да подхождаш не толкова емоционално.
Марк говори и за друго, не по малко важно – във времето на Фейсбук, Инстаграм и бог знае още колко социални платформи, ние сме под ударите на нереалистичните очаквания. Целият този блясък и „висок“ начин на живот, който лъха от социалните мрежи, ни кара да омаловажаваме собствените си начин на живот и битие. Част сме от няколкото поколения, на които се втълпи, че всеки един от нас е специален, велик и предопределен за големи дела. Всичко това кара уютната ти петък вечер, която иначе много би харесал, да изглежда като посредствено прекарване на фона на стотиците снимки на хора по яхти и ресторанти до Айфеловата кула. И понеже всичко това е повсеместно, хората остават с разбирането, че всеки живее така, че да заслужава биография и минимум един посветен филм.
Получава се така, че насладата ти от дребните, всекидневни удоволствия (които действително са важните и значимите) започва да нагарча, защото пиеш кафе на пейка в парка, а не на круизен кораб. А есента е красива в парка. Готино е кафето ти да е вкусно и там, и във всяко кътче на света.
One Comment
Pingback: