За един колумбийски спектакъл

Що за глупост, кафето не е универсална напитка.

Говорих веднъж с една позната, вманиачена кафе почитателка, която разсъждаваше, че чаша хубаво кафе е невъзможно да носи друго, освен положителни емоции и диво удоволствие. Но тя пък е от онзи тип хора – постоянно и ненормално щастливи, с огромни розови очила за света около тях. От хората, които действително са екзалтирани и в добро настроение през цялото време. Меланхоличната ми натура трудно си представя такова състояние на духа денонощно и целогодишно. Но, в крайна сметка, какво знам аз – когато се отдавам на меланхолията и вглъбеността си, моята позната гледа към слънцето и го заслепява с усмивка. Винаги има от кого да се учим.

Именно в тези моменти – на отвеяност, прекалено съсредоточаване – кафето е отблъскващо. Не е универсална напитка с универсален вкус. Най-ароматно е, когато си щастлив, че го пиеш и действително усещаш вкус, аромат и топлина. Най-хубаво е, когато, както казват братовчедите англоговорящи, си aware of your surroundings (така и не открих подходящия български еквивалент, който да събира в себе си целия смисъл на израза).

Хората сме изключително податливи на емоционални влияния същества. Нещо положително, колкото и малко да е, но значимо за нас самите, е в състояние да ни изстреля във висините на собствения ни енергиен резерв и да сме много по-оценящи всичко, което ни заобикаля. Щастливият днес човек изведнъж забелязва, че слънцето грее, усеща осезаемо вкуса на това, което яде, оценя наличието на важните и близки хора около себе си. Леко му е на душата, свирука си под мустак и отрича, дори не забелязва, негативизма в останалите хора. Той е онзи щастлив копелдак, който поучава всички останали колко безценен, прекрасен и значим е живота и как всяко наше действие следва да бъде усещано с всяка телесна молекула и клетка.

И е толкова, толкова прав.

Истинският майсторлък винаги е опирал до способността да запазиш тази си нагласа към света, дори когато не си ЩАСТЛИВ. Защото негативните емоции и случки са с много по-силни заряд и въздействие върху човек, който не е овладял изкуството на вечното щастие. А в пропастта на тъгата, неудовлетворението и разочарованието се полита много лесно, бързо и неусетно. Твърде често това залитане повлича не само теб самия, но и вчерашната ти вяра, че животът е прекрасен във всичките си нюанси. Когато сме щастливи твърдим, че трудностите и мъката идват в живота ни, за да ни научат на нещо, да попием нещо важно за самите себе си и да се усъвършенстваме до по-висока версия на самите нас. Рядко обаче нещастният човек в трудност запазва това си убеждение и на дневен ред изниква въпросът „Защо на мен?“

Не съм чувала щастлив човек да си задава този въпрос.

Въпросът беше, че нещастният човек не обича да пие кафе, защото му е все едно дали ще го пие, или не. Надявам се е ясна използваната алегория и частен пример. На унилия човек му е все едно какво прави, къде е, с кого е – тревогата и мъката са много коварни състояния, защото са егоистични – искат те целия за себе си и те погълват, за да не те има никой друг и ти да не пожелаеш друго, освен тях. Извратена любов въртим с нещастието. Те са бога от Стария завет – не ще имаш други богове, освен тях самите. И чаша с кафе не ще имаш. Въздух ще пиеш, ако ти стига дъха да го поемеш.

Щастието е адски Иисусово. То е широко скроено, прощава извръщането на погледа ти от него. Позволява ти да оцениш всичко останало. Нима всичко, което те заобикаля, не е по-красиво, когато си щастлив?

Щастливият човек е действителната по-добра версия на себе си.

Ето какви размишления е в състояние да отприщи чаша студено кафе с мляко. Наздраве!

Photo credit: https://www.123rf.com/stock-photo/environment_sepia.html