Хирает

е чувството да ти липва нещо, което вече го няма. „Хирает“ е тъгуването по дома. „Хирает“ е тъгата по човек, по отминало време. По себе си такъв, какъвто си бил.

Неделните утрини имат особен заряд. Особено есенните. Има нещо в захлупващата града мъгла, в студената роса по тревите и нападалите листа като килим. Равносметка е. За отминалата седмица, за изминалата година, за изтеклия живот дотук. За „хираета“ по теб самия и това какъв си бил. И нетърпение за това какъв ще станеш.

Като бях дете, исках да пиша…

… но дълго време само четях. И ме беше страх, защото, колкото повече четях, толкова повече виждах, че не мога да пиша толкова добре. Тогава не разбирах, че не е необходимо да пишеш като Нелсън Демил. Трябва да пишеш като себе си. Впрочем, трябва да правиш всичко като себе си. Твоят отпечатък е съвършено индивидуален.

Трябва да си себе си и в смелостта си. И в нещата и хората, които обичаш. И в начините, по които го правиш. Всъщност се нуждаеш от онези хора, които разбират твоите начини за всичко. И от онези дейности, които ти позволяват да се покажеш и отстоиш.

Прописах. Тая „хирает“ по страха си от миналото да „изляза на светло“. Сладка меланхолия. Страхът ми се превърна в решителност, малко по малко, капка по капка и – дума.

Ред.

Текст.

Благодарна съм на страховете си. Хубаво беше, като ги имаше. Бутаха ме напред, защото страхът да не изградя себе си надделя над всички останали страхове.

Като пораснах, исках да обичам…

… така, както умея и както желая. Безразсъдно, изцяло и всепоглъщащо. Мъчно ми е, че е трудно за разбиране.

Но си е моето обичане.

Да имате своя песен. И глуповат танц към нея. Да осъмвате навън, дори и в студените сутрини. Да пиете кафе по бензиностанции.

Защото сте на път.

Към нови места и към самите себе си. И таите надежда, че все някъде, ще се срещнете по средата и всеки ще е извървял своя път към другия.

Хирает…

… е вярата ми, че светът ще ти направи място. Че ще размести обстоятелствата, спънките и пречките и просто ще те нагмезди някъде на топло, където си разбиран и обичан.

А тя, борбата, е точно там. Да създадеш сам своето местенце в света. Ден след ден, неделя след неделя, там е разковничето. Да впрегнеш силите си, уменията си, обичането си и готовността си да си такъв, какъвто си, за да си направиш място. Да си създадеш пролука, в която винаги ще се чувстваш у дома.

Да пием за смелостта да се покажеш…

… такъв, какъвто си се виждал в представите си като малък. Да станеш онзи, който си мечтал да срещнеш и да е твоят човек.

Понякога ние сме точните хора за нас самите. Понякога е достатъчно да си съумял да се направиш. Да се изградиш от нулата.

Понякога ти си собственият си дом. Понякога топлината, от която имаш нужда в неделя сутрин, идва от теб самия и ти сам си огънят, който те сгрява и осветява пътя ти напред.