Ефектът на миризливката

Беше от онези дни, в които някаква мистична и незнайно откъде появила се вълна на енергичност ме бе заляла и, въпреки че беше с няколко идеи по-топло, отколкото физическата ми издръжливост на жега позволяваше, вперих обнадежден поглед през прозореца към тучната поляна пред дома си и си рекох, че днес е ден за велики подвизи.

Глупости. Чаках майка си за ритуалното ни уикенд кафе в заведение наблизо. „Великите подвизи“ се изчерпваха до намъкване на шорти и широк потник. Но, все пак, не е далеч от истината да се каже, че именно този ден бях изпаднала в искрено добро настроение и благоразположение. Затова реших (и съжалих многократно за това по-късно) да си подаря частица блажено усамотение, като отида четиридесет и пет минути по-рано от уговорения час в заведението, да седна на шарена сянка, да си поръчам хубаво кафе и да почета.

*Аз съм от онези хахавели, които обичат да пият кафе сами по заведенията и да четат разни неща, било из интернет, било от книга. И държа да се самоквалифицирам като интроверт, а не саможивник.*

И тъй, озовавам се на масата, столът е удобен. Възглавницата наистина е мека, кафето наистина е хубаво. Така е, както съм си го представяла. Поръчвам кафе, питам за фрешовете. Опулвам от възторг при информацията, че има фреш малина и кимам одобрително, чевръсто и отривисто. Минутки по-късно дъчва малинови семки и се хиля тъпо. Хубаво ми е. Обградена съм от зеленина (ключов момент за вникване в по-нататъшното изложение), слънцето свенливо се прокрадва измежду дървото над мен и измъквам от чантата „Мрак“ на Джилиан Флин. Винаги е готино някак да си създаваш сам необходимите контрасти.

Забождам нос измежду страниците, окъдявам книгата с излишното ми количество цигарен дим и простичко, по съвсем обикновен и човешки начин действително се наслаждавам на това, което правя на мястото, на което се намирам. Хубаво е, мамка му.

Според законите на всичко, що пълзи и бръмчи, аз твърдо вярвам, че гадините и всякакъв тип буболечки подушват страха ти от самите тях и изпитват садистична наслада да разперят криле и да се нацелят точно в теб, защото така. Друг важен момент – страхуващият се от тях на свой ред също ги надушва и сглупява да вдигне поглед точно тогава, когато някой ципокрил екземпляр го дебне и се готви за атака. За да затвърдя и двете положения, аз се откъсвам от Флин за секунда и очите ми фокусират пълзящ кошмар на сантиметри от голия ми крак, настанил се величествено и необезпокоявано на едно от крачетата на масата. Изведнъж ставам пак на пет и започвам бързо да се оглеждам в преголямо желание да засека майка си на хоризонта, която да прогони натрапника. Помощ не иде от никъде, затова предприемам бягство по тъча, иначе казано – премествам се на съседния стол и скривам от погледа си пълзящата гад. С подобаващ подскок разбира се, който ми навлича озадачени погледи и смръщени вежди. Захвърлям и книга, и кафе, припотявам се обилно и проклина фобията си от насекоми. Поглеждам крадешком към менюто и разсъждавам дали бих могла да бъда достатъчно точна, за да замеря животното ефективно и да го накарам да отлети далече на юг. Отказвам се при мисълта от летящо туловище, насочено към носа ми, с явна цел да отнеме изцяло спокойствието и доброто ми прекарване. Не щеш ли, то се подава иззад ъгъла на крачето на масата, пълзи и се позиционира точно срещу мен, което доказва теорията, че гадините надушват обзелата те паника и решават да се погаврят още няколко минути. Така се обикалят и четирите стола около масата, така изстива кафе и така се изгубва докъде си стигнал с книгата, която си захванал.

Предълги и непоносими двадесетина минути. В крайна сметка помощта дойде като спартанец иззад компютърно генерирана планина и оттървах кожата. И ако смятате, че гореизложеното е приложимо само с насекоми в главната роля, пробвайте да замените персонажа им с досадните и глупави хора. И те настойчиво надничат от ъглите.

Photo credit: http://www.psychologywizard.net