меланхолици
Inside Out

Двама меланхолици седнали на пейка

Докато очите ми шарят из помещението, оглеждайки хората – как се веселят, смеят се шумно и си говорят незначителни неща, аз ти чувам тежестта на мислите.


Откакто се помня, аз знам едно – не съм по жизнерадостта. Онази, дето всеки я разбира по един и същи начин. Знаеш за какво говоря. Да се вълнуваш от купуването на нова вещ. От това, че ще хванеш тен на морето. От регулярните общи приказки. От „Май ще вали…“ и „Какво ще ядем довечера?“

Прозявам се отегчено. Мисля си колко ли е напрягащо за другите да не ми пука за ходенето по магазините. Че за какво ще си говорим? „Откъде да я подхвана, какви са тези абстракции? Какво значение има дали всичко е предначертано, дали има съдба, или няма? Кой изобщо говори за тези дивотии?“

Аз, здрасти.

Часът е късен, вечерен, аз съм в несвойствена социална обстановка. Около мен гъмжи от народ – екзалтирани щастливци, които не са се чудили дали са холограми на самите себе си. Завиждам им. Лекотата на сърцата им ме блъска в челото и ме изважда от унеса, в който честичко изпадам. „Дали някой мисли за нещо истинско в момента“ отсъждам в главата си и веднага се укорявам. Какво е истинско? „За теб,“ – казвам си на акъла, – „истинско е „дълбоко“. За друг е нещо прагматично, логично.“ Дали ще си легне с някого тази вечер, дали ще има пари до заплата, дали жена му ще я боли глава отново, дали детето ще запише висше… „Май това са истинските неща,“ – продължавам мислено, – „онези, които имат тежест в ежедневието, а не в съществуването.“

А, ето един съмишленик.

Познах те по вглъбения поглед и съзерцаването. „И на теб душата ти е обречена в мислене за всичко“ си казвам и се подсмихвам. Ето ни, двама нещастници, двама мислители, двама недоволници, двама сдуханяци. Ей така ни определят. Ти знаеш. Не ти пука. Не ми пука.

„Щастлив ли си?“ те питам, осъзнавайки абсурдността на този въпрос. „Е, доколкото мога, да“ продумваш и аз знам какво е. До можене е. Трудно идва отвътре, но с мъничко старание го докарваме до някаква смирена радост отвреме навреме. Никакви екстази, де, никакви кой знае какви екзалтирани състояния. Просто смирена радост веднъж, два пъти седмично.

В слънчевия ми сплит се сформира кълбовидна енергия. Върти се бързо и ме изгаря. Ако беше друг, щеше да ме пита „Киселини, а?“ и да ме цапардоса с бруталната си липса на сетивност.

Стига, бе, не всичко е до ядене.

А ти знаеш, че е вродената меланхолия и не ме питаш идиотщини. Знаеш, че рита, блъска, върти се и кара сърцето ми да изживява родилни контракции. Носим си бебетата под гърдите. После топката се покатерва по хранопровода и застава в гърлото. Пари, пари, не се пипа. Още един въпрос като „Коя зодия си?“ и ще повърна. Или „Коя ти е любимата комедия?“ Или, най-лошото: „Нещо по-джиджи-биджи искаш ли?“ Край, ето я, смъртта на вечерта.

Но ти не ме питаш дивотии, защото не ти дреме за зодии и моментен секс. Питаш ме за ролята на всичко във всичкото, за смисъла и причините. И за любовта, и за тъгата в света.

За нещата, за които никой не иска да говори.

One Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *