гаро узунян
Всички интервюта

В сандъчето с изненади на Гаро Узунян. Разговор за удоволствието от живота като начин на дишане

Има уикенд вечери, които са приятни и отпускащи, а има и такива, които са … всичко, от което човек се нуждае – атмосфера, изкуство, живот. Такива бяха за мен петък и събота при Гаро Узунян – човекът, който е създал за нас един пристан. Бягство от сивото ежедневие, местенце, където просто да бъдеш. И да вкусваш.


Кварталът „Капана“ е есенцията на Пловдив. Там се претърпяват метаморфози – за секунди, още прекрачвайки условните му граници, се превръщаш от човек, изцеден от хватката на работната седмица, в такъв, който се осмелява да поживее за душата си. В нейна чест, макар и за няколко часа. И тя пее, пие и танцува по павираните улици, осеяни със заведения и преживявания. Да, така си живеем тук.

Ето ме и мен – бързаща, отправена към Квартала на творчеството, за да посетя поредното издание на Street Gin Party – евенти, организирани от Гаро Узунян в уиски бара му „СандъкЪ“. Ще си говорим с него за важността от това да живееш така, че да гориш за този живот. Да си в него изцяло, да осмисляш дните си, да не позволяваш на искрата да изгасва никога, защото … е, тогава какво?

гаро узунян
Гаро в своето си местенце. // Снимка – личен профил

„Абаджийска“ 8 ме посреща с цветове – над главите ни висят чадъри в бяло, зелено и червено, по паважа са наредени пъстри пуфове, а външният бар изглежда твърде сюрреалистично хубаво, за да е истински. Обаче е. Именно там и се настанявам, а Атанас Савов, гост-барманът за евента и посланик на марката джинове Whitley Neill за България, ме изкарва от унеса, представяйки ми всички 11 вкуса. Те са и звездата на партито – разноцветни изкушения, заобиколени от аромати на лимони, розмарин, мента и желание този момент да не отминава.

джин whitley neill
В страницата на марката във Facebook откривате повече информация (но бъдете над 18), както и безброй видеа с рецепти за коктейли от Наско, каквито не сте и сънували.

Гаро ме посреща усмихнат и излъчващ такава енергия, че е невъзможно да не попиеш. Всичко наоколо ни е празнично, хората прииждат, приближават се до бара и отварят запушалките на всяко шише, за да усетят ароматите. Компания в разговора ми с Гаро с Атанас Савов избрахме да ми прави коктейл с джин с виолетки.

Гаро, това е четвърто издание на Street Gin Party?

Да, точно така, четвърто издание е. Развива се, в началото акцентът беше върху модата и танците, в последствие – върху „обличане“ на сгради, а сега го обвързахме и с арт инсталации. Музика, „висящи“ изложби, литературни четения, рецитали, уличен театър – създаваме два фестивала: Street Gin Fest и Street Whisky Fest. Събитията са абсолютно отворени – вкарваме артисти постоянно, не е строго профилирано. Включват се и колеги от съседните локации, с тях ще правим „Ден на лютите коктейли“, също и събития с деца таланти, ще има представления. Планираме и едно по-„елитарно“ събитие, ако мога така да се изразя: с най-високия клас чай „матча“ – по презумпция на японските чайове се гледа като на продукти от най-високо качество.

Забелязва ли се повишаване на интереса с всяко следващо издание? Припознават ли се хората със събитията, които организирате?

Трудно може да се проследи, тъй като времетраенето на събитията се увеличава постоянно – първо бяха уикенди, после седмици и месец, а сега са три месеца. Просто става по-мащабно, трудно би могъл да се измери интересът. Всяко събитие си носи своя заряд – дали има „ехо“, не знам – правим всичко без очаквания, просто случваме нещата. Според мен така се подава ръка – подаваш ръка на някакъв тип изкуство. Ако артистите се припознаят в това, което правиш, и открият своето място тук, са добре дошли. Нещата трябва да се случват безкористно.

whitley neill

Смяташ ли, че аудиторията разширява кръгозора си по отношение на пробване на нови неща, впускане в нови преживявания? Проявяваме ли повече любопитство?

Крещящо предизвикам хората с мястото си и с нещата, които правя. Нямам договор с нито една компания, не предлагам напитки, които се срещат навсякъде – идеята е да предоставиш на клиента нещо различно и автентично. Често самият клиент не знае какво иска – тогава идваме ние, опитваме се да гo насочим и да предугадим какво би му харесало най-много. Шегуваме се с колегите, че сме се превърнали малко или много в психолози – разпитвайки клиента, ние се стремим да уловим вкусовия му профил и да уцелим онова, което би му доставило удоволствие, предлагайки напитка.

В началото на вечерта забърках един коктейл, но промених една от съставките му, просто на момента я замених с друг ликьор. Заваляха поръчки от съседната маса, а то беше чиста проба експеримент на мига. Това доказва, че отговорността на избора е върху нас. Но това не е еднозначен процес – ако препоръчам нещо на човек и не му хареса, аз си го изпивам. Клиентът ми се доверява, това е отговорност. Случвало ми се е веднъж само да си изпия предложението (смее се).

Как би описал бара на някого, който не е прекрачвал прага и иска да се потопи в обстановката? Накратко как би го представил, за да опишеш концепцията му най-точно?

„Сандък на чудесата“. Направен е така, както аз самият съм искал да бъда обслужван – не е много икономически обосновано да направиш нещо, което на теб ти харесва, вместо да се водиш по масовите тенденции, но това е истината за мен.

Ние не предлагаме напитка, ние предлагаме преживяване.

Затова и се дипломирах в Шотландия, затова й държим да разкажем историята на всяко уиски, което предлагаме. Това подсилва усещането, възприятието, кара човека да се свърже. Познавайки историята на напитката, той я помни цял живот.

Асортиментът е огромен.

Да, всяка седмица си налагам да има поне по една бутилка в допълнение към колекцията. Пазарувам от алтернативни вносители, които не се съобразяват с квоти и притежават уникално разнообразие.

Обстановката също е адски автентична, тя също изиграва роля за цялостните усещане и преживяване?

Опитваме се да сме наистина различни и да намерим правилните хора, нашите хора, които оценяват и търсят различното, защото, когато слезеш на едно по-комерсиално ниво, ти се претопяваш във всички останали.

Някога случвало ли ти се е да се чудиш дали да поемеш по този път – на тенденцията, на общото, на модерното и актуалното в момента?

Не. Аз вярвам в това, което правя, никога не съм се чувствал притиснат до стената и да е въпрос на оцеляване. След като мога да избирам, аз избирам да бъда различен, не ме е страх от това. Бягам от хвърлянето на много пари за лъскаво обзавеждане и следване на тенденцията баровете да се реновират на всеки две години. Не ме е страх и всеки ден да се развивам и усъвършенствам.

А въпрос на желание или въпрос на смелост е това да бъдеш различен?

Въпрос на отношение. Вярвам, че е прекрасно да продаваш кебапчета и мента, но само ако предлагаш най-невероятната мента от другия край на света и най-вкусните кебапчета. Има един цитат, който много ме е докоснал, той е на Йозеф Киршнер, психолог, който, за съжаление, е живял по времето на Фройд и е останал в неговата сянка. Той казва, че в света има три вида хора: мъдреци, хитреци и глупци.

Глупците определя като над 80% от хората – тези, които нямат мнение, облъчват се от външни източници, чакат някой да ги насочи. 10-15% са хитреците – т.нар. реклама-мейкъри: обикалят около глупците и им „дават тон в живота“. И малък процент остава за мъдреците – хората, които се интересуват, които искат да пипнат, да разгледат, да усетят, да разберат, задават си въпроси. Много е изкушаващо, когато си мъдрец, да не залитнеш към групата на хитреците. Стремя се да бъда винаги информиран и вдъхновен.

Боря се всячески да опазя автентичността.

Не коства много, често опира само до информираност.

Не смяташ ли, че е въпрос и на светоглед и светоусещане? На душевна необходимост?

Да, но това се възпитава. Трябва да става избор на хората.

Тоест мислиш, че това може да се възпита у някого, тази особена искра към автентичността и цеността от преживявания?

Абсолютно, средата, хората, с които се обграждаш. Гледайки себе си, на всеки приблизително 12 години аз се усещам съвсем различен, променящ се. Занимавал съм се с бойни изкуства, после станах пацифист, обърнах се към танците, после се впуснах в живот, свързан с барове, с уиски. Хем съм си аз, хем, същевременно с това, претърпявам метаморфози с годините. Може би отношението е едно и също, но заниманията и енергията се променят.

Смяташ ли, че вече си открил своето място, или винаги ще взимаш от живота всичко, което успееш?

сандъкъ

Не, ще продължа да взимам, каквото мога. Всички се катерим нанякъде, но винаги помним пътя накрая. Колкото и да е клише, е така, и това го разбрах, когато през 2009г. бях в Хималаите. До преди това винаги се чудех какъв е смисълът от алпинизма – катериш се с дни, за да престоиш на върха за пет минути. Изкачихме тогава доста тежък преход, можех на всеки два часа да спра и да се откажа. Но това беше идеята – не спрях и стигнах до последната точка. Това осмисли цялото пътуване. То е истината.

Смяташ ли, че, предвид живота си досега, когато дойде моментът накрая, ще се обърнеш назад и ще си кажеш: „Да, всичко си струваше.“?

Да, предполагам само, че ще съжалявам за нещата, които не съм направил. За които не ми е стигнало времето. Никога не съм си представял живота като домошар с плетения пуловер и домашните пантофи. Някой ден ще ми се наложи, разбира се, ще стигна до този момент, но тогава ще се наложи, така или иначе няма да имам друг избор. Но сега, докато мога, ще дам от себе си на света, каквото мога. И ще взема от него всичко, което ми позволи.

Винаги взимаш, винаги даваш. Философията е да не взимаш повече, отколкото можеш да дадеш.


А в съботната вечер заваля. Докато стоях под чадърите в бяло, зелено и червено над улицата, дъждът намираше своите си пътечки и отново достигаше до кожата. И до душата.

И отми ординерността в града. В света.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *