Отношенията ми с втората книга на Джилиан Флин, с която се захващам, се блъскаха от единия до другия край на един своеобразен литературен тепих. Реферствах си аз по съвсем подкупен маниер – ту я започвах, ту я прекъсвах (в полза на Ремарк, държа да кажа, не се съдя прекалено), докато в крайна сметка чинно не си я изчетох. И продължих с друга на същия ден. Все едно беше зимата на миналата година, когато все още ме тресеше „мидълсекския“ наркотик на Юдженидис, и подхванах пак неговата „Брачна фабула“, която иначе би била супер четиво, в случай, че не се чете след „Мидълсекс“.