Слухови воайорства
Етюд, предизвикващ умиление – ето те и теб, смирен, открил частица божествено благоразположение в малко слънце, едно кафе и дванадесет цигари в уюта на близкото заведение.
„На една игра да играем!“, казваш си. Да послушаш думите човешки. Кой какво желае, кой за какво мечтае, кой какво е готов да даде и кой какво пуска да си отиде. Кой към какво се стреми, кого сънува и кого презира. Искаш да чуеш хорските души – и спотаените им надежди за по-добри дни, и изтормозените им крясъци за вчерашните несполуки.
Малко момиченце, красиво, нагласено, с изявени маниери на зряла девойка, театрално върти очи и декламира пред майка си, че иска да работи „Ким Кардашиян“. Майка й се кикоти. Търси одобрение в погледа на дружката си, с която до одеве са си говорили за ноктопластика. Малката прави пируети около тях и имитира звука на фотоапарат. Тя ще успее, защото съвсем целенасочено практикува „Тайната“ от съвсем невръстна – визуализира, мечтае, предизвиква успеха си. Никой не я пита дали е харесала „Пипи Дългото чорапче“. Няма никакво значение.
Млада дама стои величествено и намусено пред чаша портокалов фреш. Чувала е, че фаталните жени са намръщени и с това респектират простодушните минувачи. Тя ги гледа и ги съжалява – забързани са, натоварени с торби с покупки, мъкнат отрочета за ръка към спирките, купуват лекарства за болни родители, псуват – пак са закъснели за работа. Тя е над всичко това. Усвоила е изкуството на късното ставане, навъртането на километри по моловете, поръчването само на храна с доставка, четенето на списания и спорадичните изневери. Телефонът й звъни. Не, не желае да ходи на този филм. Да, адски е изморена. Много натоварен ден е имала. Мисли да изчака Елинцето и да отскочат до салона. Затваря с досада. Очаквала е повече от този ден. Плаща сметката с точност до стотинка и потропва нервно с токче. Елинцето закъснява. Елинцето спи, защото всеки организъм се нуждае от около осем часа пълноценен сън, дори и да е легнал в седем. Тогава се разотидоха всички от бара.
Мъж на средна възраст крещи на сервитьорката. Разбира се, че е малоумна. Това просто не е суха сметана. Обидно течна е. Обидно незаслужено и пренебрежително отношение. Той се диви на незачитането на собствената му персона. С поглед на Зевс Гръмоотвержец изпод очилата „Долче и Банана“ гледа заплашително. Предупреждава за последствията. Сервитьорката трепери като коза в дъжд. Трае си. Има наем за плащане. Шефът й вчера я ощипа зад бара. Смелчага е, жена му даже беше отвън в колата. Нашето момиче ще търпи навикването, за да не се злепостави пред началника. Може пък и скоро да няма наем за плащане.
Преминава възрастен мъж. Не сяда, проследява с поглед масите. Влачи уморено крака. Сякаш небето е по-тежко от преди години. Накланя го, приближава го към тротоара. И Атлас се поддава на отлетелите десетилетия. Прави няколко крачки и спира за почивка. След малко пак, и пак, и пак. Пътят до репа за вестници е дълъг. Изпод купчините прежълтели страници грее лицето на неговата бабичка. Чете „Пипи Дългото чорапче“. Знае я наизуст, колко пъти приспиваше внучето. Ще получи цвете днес. То бавно, с чести почивки, идва при нея крачка след крачка, вдишване след издишване. Най-дълго пристигащото цвете. Полско, пъстро, малко поомачкано.
Най-чаканият стрък.
Тишината на тази любов крещи, дълбае, подскача и се тръшка. И ти, допивайки кафето си, оглушаваш на припек.
