Живко Александров: „Правенето на татуировки е преживяване и за клиента, и за татуиста.“

Вървейки към новооткритото студио за татуировки на Живко в Пловдив, аз се сещам за ученическите ни години, когато влечението към по-тежката музика ни провокира да се запознаем.

Едва деца, тогава не подозирахме, че, години по-късно, ще се озовем рамо до рамо пред мястото, където той ще твори изкуство, а аз ще му задавам въпроси. За да разбера как и защо. И да се вдъхновява и убедя за пореден път, че мечтите се сбъдват, стига да нямаш страх.

Да имаш или правиш татуировки все още се смята от не малък брой хора за ненужно, неприемливо и извън нормалността. Това не е разговор, който да убеди някого в обратното. В същността си, това е диалог за важността от това да откриеш и създадеш красотата така, както я разбираш. И разбираме едно – ако откриеш съмишленици и подкрепящи те по пътя, значи си късметлия. Ако не – то не е основателна причина да спреш. Всъщност няма основателни причини за отказ. Нито днес, нито никога.

Живко Александров е днес в блога. За изкуството в крайната му форма – тази върху човешката кожа.

Нали осъзнаваш, че поколенията, от които сме част и аз, и ти, след време ще бъдат старци с татуировки? Как се чувстваш като човек, пряко участващ във видоизменянето на поколенията, правейки рисунки върху човешката кожа?

Аз приемам нещата по малко по-различен начин – за мен, в крайна сметка, това е изкуство. Това е начин да изразявам себе си. За мен всяка една модификация, която правя по тялото си, не е по-различна от това дама да си направи прическа или грим. Това просто е нещо, което те кара да се чувстваш по-добре, доближава те по-близо до собствената ти представа за самия теб. Колкото повече се татуирам, толкова повече се доближавам до собственото си виждане за мен.

Това ли би казал на хората, които ще ти кажат, че един ден рисунките, които имаш по тялото си, ще ти омръзнат и ще ти се прииска да ги нямаше?

Като запълня всичко по себе си, ще започна да правя всичко плътно черно (смее се). Татуировките са форма, която мутира постоянно, непрестанно възникват нови начини, чрез които да надграждаш и да я развиваш. Black out-ът става много популярен през последните години – за мен това е ултимативната форма на минимализъм. Така могат да се подчертаят изключително много аспекти от тялото. Но е отговорно, веднъж започнеш ли…

Моята работа е всеки един клиент да е доволен.

Независимо от моите вкусове и възприятия, не мога да дискриминирам изборите на когото и да е било.

Трудно ли е да разграничаваш личния си вкус от това, което иска клиентът? По-трудно ли се правят татуировки, които лично на теб ти допадат? Каква е ролята на субективното в цялата картинка?

По-скоро е обратното – неща, които ми е трудно да разбера и асимилирам, са ми по-трудни за изработка. Трябва да предизвикам себе си и да мина на следващото ниво. Да мисля за работата като за работа, а не като за нещо, което на мен ми харесва. Татуировката е значима за клиента, който си я прави, няма как винаги да разбирам защо. Но се доверявам на избора му и подхождам професионално.

Искам да се наложа като custom tattoo shop – клиентът да знае, че, седяйки при мен, ще остане доволен. Искам да оставя нещо внушително и съществено.

След време смяташ ли да започнеш да подбираш татуировките, които ще се заемаш да изработваш?

Аз няма да върна работа. По-скоро клиентите започват да си подбират татуистите, това в чужбина е много силно застъпено. Искам да съм нечий избор за татуировки – но трябва да си „изядеш хляба“ преди това. Трябва да минеш през всичко и да се учиш от професионалистите преди теб, които са ти положили основите, за да се специализираш в конкретна работа.

Не искам да се налага да убеждавам някого, че трябва да ми се довери, искам с работата си да съм доказал, че това е правилното решение за него.

С времето и подбора на онова, което популяризираш от своята работа, се налагаш като определен тип татуист. Онова, което всеки татуист желае, е след 10 години работата му да е непокътната и да изглежда почти така, както в деня на направата.

Как усещаш възприятията в България по отношение на татуировките? До съвсем скоро се гледаше на това изкуство по един специфичен, че дори и негативен начин. Има ли промяна в този аспект?

Онова, което се оказа по-голям проблем за мен, беше не начинът, по който ме възприемат непознатите, а промяната на отношението на хора, които ме познават от дете, след като започнах да се татуирам и да изглеждам по начина, по който искам.

Наистина ли се случи това? Някак разбираемо е за непознати да си изграждат представа за теб въз основа на външността ти, но промяната в отношението на близките ти е съвсем друг въпрос.

Да, случи се, виждаш как нещата ескалират и отношението се променя.

На какво го отдаваш?

На липса на информация и визуална култура.

А някой дойде ли да се информира? Да те попита защо си решил да изглеждаш по начина, по който изглеждаш сега?

В повечето случаи хората са предубедени.

Важно ли ти е да обясниш себе си на тези, които не те разбират? Важно ли ти е да бъдеш приеман?

Отдавна се отказах от това. Разбира се, има неща, с които искам да ме асоциират, но това не са външността и стила ми. Искам работата ми да говори за мен, това да е хорското възприятие. За всичко останало всеки има вкус и разбиране. Не можем да си позволим да съдим никого, без да знаем причините, които го карат да прави нещо.

Важно ли ти е да знаеш личните история и символ зад всяка татуировка? Помага ли ти в изработката, ако знаеш значението й за човека?

Работата ми е крайно социална. Контактът ми с клиента е най-важен, дори и да не знам личната история, ми е важно да знам целта и крайната визия на клиента, за да се справя по най-добрия начин. Винаги се радвам да разбера всичко, но дори и клиентът да не иска да сподели, аз трябва да уважа идеята и отношението към процеса. Работата винаги трябва да ми е на най-доброто ниво. Това е моята работна етика.

Мечта ли са татуировките за теб?

Когато бях на 13, започнах да искам да си направя татуировка. В последствие две години чиракувах в едно студио, наблюдавах, попивах. Започнах да ходя и да се уча, задавах въпроси. Като станах на 18, се татуирах и в процеса ме обучаваше татуистът, обясняваше ми какво прави и защо го прави.

Мина ли много време между зараждането на любовта към татуировките и желанието да ги правиш ти?

Аз винаги съм искал да правя татуировки, просто ми трябваше време, за да узрея ментално, че съм готов. Имам уважение към това нещо, към това изкуство. Винаги съм се хвърлял към това.

А до каква степен е важно един татуист да е художник, трябва ли да е артист?

Помага много. Бързо и естествено се налагаш в самата професия. Разбира се, не всички могат да рисуват. Най-важното е отношението и добрата изработка, дори и самият татуист да не е художник. Помага да имаш усет за композиция, светлина, виждане. Ако не можеш да нарисуваш нещо, препращаш към колега, който може.

Можеш ли без това изкуство в живота си?

Не, не мога. Предпочитам да понеса цялата физическа и ментална тежест на татуирането, но не мога без него. Това е моето нещо. Седем или осем години се занимавам с графичен дизайн, после с живопис и фотография, но нищо от това дори не се доближава до татуировките. Тук работиш на съвсем друг тип медия, не на хартия, която можеш да изтриеш или скъсаш.

Кои са били най-трудните моменти досега?

Най-трудно ми беше да мина психологическата бариера при първата татуировка, която започнах да правя. Страхувах се да не навредя по някакъв начин. И до ден днешен чистотата и хигиената в работата са ми приоритет. Изключително важно е да пазим собственото си здраве и това на клиентите. Ние вкарваме пигмент в човешката кожа, правим рана, имаме досег с организма на човек. Няма компромиси по отношение на чистота и здраве. 200% заставам зад това. На първо място е безопасната работа. Всеки елемент е стерилен и строго индивидуален за всеки клиент.

80% от процеса е работа, 15% са отношение. Талантът е 5%, всичко се постига с много труд и много хигиена.

Извън татуировките, кои са нещата, които те задвижват?

Всяко едно нещо. Оценям всичко, търся хвърления труд в нещата. Всичко ме вдъхновява. Мога просто да съзерцавам, да наблюдавам неща, които ме вдъхновяват. Вдъхновяват ме и илюстративното изкуство и анимацията – там с малко трябва да покажеш всичко. Често нещата са лишени от логика, не е нужно да е правилно, трябва да създава усещане.

Смяташ ли се за автентичен човек?

Старая се да съм себе си. Страх ме е дали „себе си“ ще е достатъчно – не ме притеснява колко ще ми е дълъг животът и какво ще мислят другите накрая, страх ме е дали за мен ще е достатъчно всичко, което съм направил.

От какво те е страх в екзистенциален аспект?

Че няма да ми стигне времето. Трябва да се лиша от много от изкуството, което искам да направя, за да се съсредоточа в едно и да го направя като хората. Страх ме е да имам сиво ежедневие и сутрин като стана, да имам чувството, че отивам на работа.

Какво осмисля един човешки живот?

Да имаш ясна цел и съзнание какво правиш във всеки един момент. Аз съм силно семейноориентиран, но на какво ще научиш едно дете, ако ти самият не си доволен и щастлив? Трябва да имаш достатъчно грешки и опит, за да има каква основа да предадеш нататък.

Кои 3 неща е важно човек да има, за да върви напред и да бъде щастлив накрая?

Първо и най-важно – реални самосъзнание и самооценка. Не въз основа на нещо, а въз основа на всичко. Второ – трябва човек да е обективен. Да не поставяш нещата само в своя спектър, всичко има много повече гледни точки и страни. Ако ти не си обективен, това означава, че не си готов и хората да са обективни към теб. И трето – да се лишиш от страх.

Да се страхуваш означава да изпуснеш всичко в живота си. Никога няма отказът и провалът да са повече от това да се лишиш от риска и да го „играеш на сигурно“. Няма да имам мир, ако накрая съжалявам за нещата, които не съм направил.

Накрая на разговора ни си мисля за това как страхът изчезва и остава само съжалението от всичко пропуснато. С Живко споделяме тази житейска парадигма, смятаме, че страхът от риска и неизвестното е нищо в сравнение със страха от съжалението за всичко неизживяно.

Откривате Живко тук

За снимките благодаря на Ели Велева, а за комиксовия ефект – Горане, ти си моят човек.