социална изолация
Статии

Попривършихме, но какво научихме през тази изолация?

В края на тази дълга изолация очакваме завръщане към „нормалното“ съществуване. Но се справихме добре.


Началото на май ни заварва у дома – „изтощени“ от нищо-правене, нетърпеливи да се завърнем към „нормалния“ ритъм на всекидневието си. Гледането през прозореца и бленуването по дългите разходки идва към своя край – но, мисля си, има неща от тази социална изолация, които никак не би било лошо да запазим и пренесем и занапред.

В разговори онлайн с близки „съкилийници“ установявам, че така създалата се ситуация отключи безброй възможности за търсене на алтернативи, що се отнася до разнообразяване на ежедневието. Докато бяхме и, все още сме, затворени по домовете си, при не един и двама се прокрадна страхът от загубата на време в чакане.

Чакахме отмяната на извънредното положение, за да имаме възможност да излезем и да общуваме. Чакахме отново да сме активни, отново да инициираме нещата да ни се случват.

Но, докато някои чакаха и пропиляха два месеца, други направиха много, чакайки

Говорейки за „страх от пропускане“ (онази така известна абревиатура FOMO), доскоро разбирахме главно отсъствието от социалните мрежи – какво ще изпуснем, ако цял ден не „скролнем“ из „фийда“? Какво интересно събитие ще се случи, без ние да разберем за него от първа ръка? И ако някой се смръщва, четейки думите в кавички по-горе и не разбира защо е необходима тяхната употреба, то отговорът е прозаичен. Не можем без Фейсбук, но искаме да минем без „скролване“ и „фийд“. На практика е едно и също – където е социалната мрежа, която е наркотикът на столетието, там са и чуждиците, вървящи с нея.

Преди карантината беше така – бояхме се да не „изпаднем“ от сцената на всичко, което се случва в реално време в социалните мрежи, затова, за по-сигурно, просто не излизахме от тях. Спорадичната проверка за нови уведомления заприлича все повече на неволеви импулс. Пресилено ли е да кажем „като дишането“?

Но карантината наложи нов страх от пропускане – пропускане на истинския живот

В тези почти два месеца бяхме като корабокрушенци, изхвърлени на бреговете на Фейсбук и Инстаграм. И, докато първоначално едва се спирахме да не извикаме „О, слава богу, поне те са тук!“ с радост и облекчение, то, с натрупването на дните, започнахме все по-често да гледаме през прозорците. Не на екраните, а на апартаментите си.

И сякаш си припомнихме нещо позабравено – социалните мрежи са притурка към нашето ежедневие и съвсем не са разположени в неговия център. При все, че направиха престоя в извънредно положение доста по-лесен и поносим, ние, все пак, искаме да излезем и да сме сред хора.

На по бира, в ресторант, на кино, на разходка – иска ни се да се впуснем в социални активности. Разбира се, телефоните ще са неотлъчно с нас, за да заснемем как прекарваме времето и да сме активни в мрежата, но сякаш си припомнихме, че те са средство. Целта винаги е била и ще си остане друга – социална комуникация, а не мрежа.

Страхът от пропускане се изрази и в друго – във време на изолация се уплашихме, че губим времето си

Мнозина от нас изкараха онлайн курсове, прочетоха няколко книги, впуснаха се в нови начинания, подредиха дома си няколко пъти, направиха ремонт, започнаха да учат нов език, откриха ново хоби – и видяхме, че човешката природа е несломима по пътя към развитието.

Изведнъж безцелното стоене на дивана и гледане на едни и същи ситкоми ни се стори толкова пагубно за психологията на развитието ни, колкото и вируса за физическото ни здраве.

Хората трансформираха бизнесите си, приспособиха се към работа от вкъщи, аганжираха съзнанието си с всевъзможни дейности, за да окачествят дните си като ползотворни и като крачки напред. Припомнихме си с горчива усмивка пътите, в които тайничко сме се надявали да не ни се налага да ходим до офиса, а просто да не правим нищо вкъщи.

И опровергахме самите себе си доста бързо – във времето на изолация лежането на дивана ни се стори като сигурен белег за „пропускане на живота“. И се уплашихме, защото осъзнахме, че като нищо два месеца ще отлетят без следа в живота ни.

И започнахме да оставяме дири – учехме, творяхме, общувахме онлайн, планирахме, нямахме търпение да излезем

Паралелно с отърсването от страха от физическо разболяване, започнахме да се отърсваме и от страха от психическо тлеене. Обръщайки се назад, си казваме, че се справихме добре.

Вероятно всички се надяваме да запазим тази си устременост и занапред – усремът към самодисциплина, развитие и приспособимост.

Ще излезем от тази изолация вдъхновени, смели и влюбени. В живота и цялата му красота.

И се справихме наистина блестящо.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *