Пепел

И както стоях на поляната – скръстена, вперила поглед в увехнали стръкове, започна да вали пепелта.

Тихо и бавно, съвсем неусетно. Прах при калта. Но и ставаше светло.

В гората всичко се скри и повяхна. Покри се с пепел и сажди и сякаш изчезна. Риех с петите и протягах ръце към небето. Дири оставях в сивата прах. А от нея избуя пепелта – силна и тежка, и вечна. И се сля с валящата горе. Накрая успях – възпламених се и станах на стрък. И полетях сред пара и дим.

В пепел рисувам с пръст и цветя

Нищо не е бяло и черно. Само дуалност и много пера – летящи, падащи в пепел. Но е красива всичката прах – единствен статив за рисунки. Отдолу прозират вяра и страх, но нищо – отгоре е пепел. И каничка чай, и милувки.

Рисувам и път, и очи, и прегръдки. С клечица и много любов. Ето и фигура, после пък две. Вдигам ръце и събирам звездите накуп. Лягат в краката ми и светят до взрив.

В унисон са и с всичката пепел

Защото са сякаш в едно с битието. И с луната, и с перото във въздуха нощем. Трептене прогонва страха и тъмата. Завихря се въздухът в огромен тунел. И бучи като бездна, но не е – вечност е, светла и мека. Нищо не е страшно в пепел – тя е черна и бяла, просто живот. И смисъл, и вяра, утеха. Блянът наяве и кошмарът от вчера. Дължината на дните и красота през нощта. Когато всичко е пепел – жива, дуална, сдвоена.

Сянката в пепел е всъщност светът. Моментът без свършване никога. Не е кръстопът, а посока – към сърцето, душата и зрънцето истина. Покълва и пие вода от звезди. Расте и се вкоренява дълбоко. И храни се с пепел, защото

ние сме и пепел, и прах, и отново.