За пътя обратно към себе си. Историята на Николай и колко струват мечтите
„Всичко това ме направи по-малък човек, отколкото вътрешно знаех, че мога да бъда.“
Понеделник вечер. Бързам към „Торо Гранде“. Докато преминавам през подлеза, почти се сблъсквам с жена, която, също като мен – бърза. Поглеждам я, изглежда угрижена – веждите й се смръщени, ъгълчетата на устните – изкривени в печална гримаса. И си мисля: „Какво ли й се е случило?“
Затова и започнах да пиша тези текстове, тези „разговори“, които само на повърхността са такива. Всъщност са откровения. Изповеди. Защото е важно да знаем защо и как. Важно е да знаем защо някой е такъв, какъвто е, и как е станал този човек. Как смята да стане онзи, който иска да бъде. И как онзи, който е бил преди, е оставил отпечатъци. Защото всеки има лична история – общочовешка, интимна, истинна – и я пази в сърцето си.
Всичко това разказвам на Николай Станчев, с когото реших да направя следващия си разговор. Мисля си, все някак ще трябва да обясня концепцията си за цялото това нещо. И му казвам: „Ти имаш какво да разкажеш. Историята ти може да се окаже за някого онзи така нужен мъничък подтик, който ще му даде смелостта да направи първата крачка към онова, което желае да постигне. Или обратно към себе си.“ Защото, истината е, че понякога, препускайки из живота, ежедневието, целите и мечтите си, забравяме да хванем самите себе си за ръка и да повървим заедно. Понякога се отдалечаваме от самите себе си и после, след време, усещаме собствената си липса. И се връщаме.
Представям ви Николай Станчев.
Настанила съм се на маса до суши-бара и се наслаждавам на тихата музика, която се разнася из заведението. Смесва се с хорската глъч – чувам я някак приглушена, далечна – ако извадим музиката от картинката, ще долавям само шепот.
Ники влиза през вратата и се отправя към мен с обичайната си широка усмивка. Поздравяваме се със сърдечна прегръдка и заемаме местата си. За мен – капучино, вода и десерт. Той се спира на вино. И ме допуска до душата си.
В предишни разговори Ники ми е споменавал, че, до преди няколко години, е бил изключително интровертен. Още тогава припознах себе си в думите му и, от части, това беше причината да искам той да бъде следващият ми събеседник. Защото сега, към днешна дата, Николай е всичко друго, но не и интроверт – той е онзи общителен, комуникативен, заговарящ те човек, който е „душата на компанията“. С него се запознах на едно събиране преди няколко години, където не познавах никого. Знаете как е с интровертите – в такива ситуации избираме да се умълчим, да наблюдаваме, да слушаме хората. Рядко излизаме напред. Рядко взимаме думата. Просто преценяме обстановката. Улавяме енергиите. Усещаме. Тогава Николай счупи леда. С най-широката усмивка, която бях виждала дотогава, той ме предразположи да се отпусна. „Как си?“, „С какво се занимаваш?“, „Харесваш ли работата си?“ Просто спираш да се чувстваш не на място и да се чудиш къде да си денеш ръцете.
И все се чудех как Ники е успял да победи интровертността си и да се превърне в човек, който е навсякъде едновременно, който кипи от енергия и позитивизъм. Исках да разбера неговото „ноу хау“.
„Ти винаги ли си бил интроверт?“
„Не, но бях потиснат.“ започва той и аз се изненадвам. Не ли? И изведнъж разбирам, че фокусът на разговора ще се измести. От това как от интроверт се става екстроверт ще премине към … как от екстроверт се става интроверт. И разбрах, че ще е честно. Че ще има болка. И много истина. Много душа. Той продължава.
„Аз съм второ дете в семейството ми. Сестра ми е родена във време, в което обстановката и семейството ми са предполагали тя да разполага с повече удобства и средства. Аз бях неизмеримо обичано дете, но не бях толкова облагодетелствано дете. Когато се родих и поотраснах, сестра ми беше вече във двадесетте си години. Тогава тя се омъжи и роди първата ми племенница, а след време – и втората. Невероятни много ги обичам. Финансовият фокус падна върху сестра ми и новото й семейство. Имах невероятно детство – имах много приятели, постоянно бях търсен, в махалата постоянно се събирахме… Явно винаги съм бил ведър. Но, в последствие, започнах малко по малко да се затварям.“
„В пубертета ли?“
„Не точно. Беше малко преди това. Аз имах един проблем тогава – подражавах. Ориентирах се за това кое е готино и кое – не, по това как другите определят тези неща. Исках да се вписвам. Само че с всяка изминала година, аз започнах да свързвам тези неща с финанси. А в нашето семейство не достигаха тогава.
Ние живеехме в бащината къща в Раковски, бяхме като в Дядовата ръкавичка – нашето семейство, това на чичо ми, семейството на сестра ми… Чувствах липса на внимание, това е истината. И станах ревнив, колкото и да ме е срам да си го призная. Имаше някакво съревнование на кого да се обърне внимание. Чувствах се в периферията. Тогава бях около трети клас. Не се чувствах добре. Ходех с дълга коса тогава – често бретонът стигаше до носа ми. Просто не винаги имахме пари да се подстрижа. И, малко по малко, започнах да се затварям, да страня от приятелите си, притеснявах се как ще се покажа пред тях с такава коса, със стари дрехи. Пак ти казвам, тогава свързвах нещата с финансите, може би защото ги нямахме.“
„Много дългове имахме. Много. Вече, с времето, успяхме да изплуваме. Но тогава моите приятели бяха от по-заможни от моето семейства. Изглеждаха по определен начин, ходеха на определени места… В моите очи, те имаха повече от мен и това ме потискаше. Нямах желание за нови неща, избягвах нови контакти – винаги съм се притеснявал от чуждото мнение. Още като малък бях пълничък, това също допринесе. В пубертета акнето ме повали, цялото ми лице беше като кратер на вулкан. Натрупаха се адски много неща. Потискаше ме също и това, че, дори и да искаха, моите родители не можеха да ми помогнат. Нито финансово, нито емоционално.“
„Смяташ ли, че те са осъзнавали, че ти липсват някои неща, за да се чувстваш добре?“
„Не сме го говорили, но, със сигурност, са го знаели. Това ми тежеше – аз обичам да изговарям нещата, да споделям. А те никога не казаха нищо за това. Никога не сме говорили за тези неща, за чувствата ми тогава. Станах гневен. Бях по-вербално агресивен, когато ме помолеха да помогна с нещо – отказвах, ядосвах се. Приемах го като допълнително наказание.
Всичко това ме направи по-малък човек, отколкото вътрешно знаех, че мога да бъда.“
Докато слушам разказа на Ники, аз си мисля колко ли е трудно да достигнеш до всички тези прозрения и колко всъщност вглеждане в себе си е нужно, за да ги осъзнаеш. Чувствата, които изпитваме като деца, дълбоко се вкореняват в представите ни за света и самите себе си. Но, преди всичко, тогава те са неосъзнати емоции. Трябва изключителен кураж, за да се изправиш пред себе си от миналото в настоящето и да разнищиш причините. За това какъв си бил. За това какъв си сега.
„Добри приятели ми станаха телевизорът и лаптопът. Вуйчо ми ми го взе тогава, по цял ден играех League of Legends и единствената ми комуникация тогава беше с едни американци, с които играехме заедно. Към днешна дата си давам сметка, че ако не се беше получило така тогава, нямаше да имам възможността да усъвършенствам английския си, с който сега си вадя хляба.“
Ето, мисля си. Причините за всичко. Причинно-следствените връзки.
„От всичко, казано до тук, оставам с впечатлението, че ти съзнателно си решил да се затвориш в себе си.“
„Абсолютно.“
И тогава осъзнавам, че моята вродена интровертност не е трудно състояние. Да, пречи, затваря редица врати, но не е трудно, защото съм свикнала. Онова, което е трудно, е да си по природа общителен, енергичен, отворен към хора и ситуации, но обстоятелствата да те допрат до стената и да избереш да се прибереш в себе си за малко. А после е трудно да излезеш пак на светло. Ники е правил и двете.
„Баща ми отиде да работи в Италия, за да се справим с парите. Стана много трудно тогава. Той е строител, има златни ръце, майка ми е шивачка, професионалисти са в занаята си, но парите не стигаха. Майка ми се разболя от диабет, останахме двамата с нея тогава. Бяхме се изнесли в майчината къща, защото не успявахме да платим сметките си. Когато станах на 18, започнах да работя, трябваше да помогна по някакъв начин. Майка ми ме взе под крилото си, но вече беше пенсионер по болест. Като започнах да работя, реших да изтегля кредит, за да помогна на семейството си. Срещнах се с нови хора, двама приятели ми останаха от там, които, и до ден днешен, пазя в сърцето си. Всъщност техни бяха думите: „Защо не направиш нещо с този английски?“ И така започна моето последващо развитие.“
Улавям се как мисля за помощта и така нужното побутване, което някой понякога ни указва, без дори да осъзнава какво значение биха имали думите му в голямата картинка на живота ни.
„Защо се насочи към кол център? Заради английския ли?“
„Да, заради това. Взеха ме на работа на мястото, на което и до момента работя и това просто промени живота ми. Аз разцъфнах. Срещнах се с невероятни хора, които сякаш ме издърпаха нагоре. Един от тези хора е Симона Георгиева, която ти познаваш.* Те ме приеха такъв, какъвто съм, но ми дадоха и възможност да стана такъв, какъвто искам да бъда. Хората там излъчваха топлина, комуникативност, имаха невероятна енергия… Беше ме страх в началото да говоря с тях, защото нямах нищо позитивно за казване тогава.“
*интервюто ми със Симона може да прочетете тук
„Беше ти трудно да се разкриеш.“
„Да, аз винаги премислям всичко, всякакви сценарии ми преминават през главата… Но имаше двама човека, които бяха адски добри слушатели – Симона и Самуил, които сякаш видяха, че нещо ме тормози и го изкараха от мен. Поотпуснах се, започнах да си върша работата, дори първия месец успях да хвана най-големият бонус, който дотогава никой агент не беше хващал.“
„Вярваше ли, че ще постигнеш такъв успех?“
„Не, аз бях изключително неуверен в себе си. Само в английския си вярвах, социалните отношения много ме притесняваха, беше ме страх дали няма да ме отбягват, да стана черната овца в офиса… Беше ме страх да не бъда отритнат. Мен ме е страх някой да ми каже „не“, някой да ме отхвърли.“
„Парите, които получавах, инвестирах в семейството си. До ден днешен го правя. Постепенно започнах да завързвам контакти, приятелства… Като се прибирах вкъщи, нямах търпение да разкажа на майка си как е минал денят ми и с колко хора съм си говорил. После реших да дойда да живея в Пловдив. Това значително улесни нещата – и финансово, и чисто контактно. Имах един колега – Янко, най-отговорният и професионален човек, който съм срещал; той ми помогна да намеря първата си квартира тук. След работа можех да излизам с колегите, спестих и пари така. Но тогава се случи друго – толкова добре започнах да се чувствам, че имах нужда от още и още, стана като наркотик. Започнах да ставам дори малко досаден, включвах се във всеки разговор и във всеки социален кръг, вместо да създам свой си. С някои хора завързахме приятелство, други – отблъснах. Исках да съм навсякъде, не бях открил златната си среда.“
Осъзнатостта на действията, която ме залива от Ники в този момент, е наистина достойна за уважение. Мисля си, че за човек, за когото е трудно да приеме отказ, отхвърляне, нехаресване, да признае собствените си грешки и прекаляване тук и там е признак на зрялост. Знаете ли, пред мен тази вечер се разиграва един филм на бързи обороти. Сякаш гледам живота на Николай като на лента – нали знаете как понякога режисьорите и операторите избират да представят действията като забързат кадрите и заложат на фонова музика. Ето такова е. И виждам детски смях, после сълзи, лишения, едно потъпкано самочувтвие, а после – феникс. Да, с малко поопърпани криле, но летящ.
„Само че осъзнах, че исках да бъде човек, който хората харесват, защото те така са избрали… Затова спрях да търся одобрение, спрях на всяка цена да искам да бъде с всекиго и навсякъде. Исках всеки, който е в живота ми, да знае защо е там, да може да ми сподели нещо, да мога да помогна, да споделя и аз на свой ред… Човекът отсреща сам да ме хареса, сам да дойде при мен.“
„Дължиш ли това на всичкия дефицит, който си изпитвал като по-малък? И социален, и финансов, и всякакъв?“
„Да, просто всичко излезе наведнъж, хората не успяха да смогнат. Все едно язовирна стена се беше разрушила и всичко се изля. Като започнах да губя хора около себе си, осъзнах, че трябва да намеря баланса. Имах много да кажа, но започнах да споделям на онези, които искат да ме чуят. Спрях да се натрапвам. И сега имам истински приятели, нашите взаимоотношения почиват на взаимственост.“
„А после? А сега?“
„После работата ми стана еднотипна, досади ми. Намерих баланса, имах приятели вече, но исках и някакво професионално развитие. И Сами, моят мениджър тогава, ме окуражи аз също да се пробвам за такава позиция. Грешката ми беше, обаче, че аз вътрешно не желаех да съм мениджър, затова и всички интервюта, на които се явих, се провалиха с гръм и трясък. Не се подготвих, не го приех насериозно, защото не беше моето. Нямах страстта към това. След четири провалени интервюта, получих обратна връзка оносно това какво мога и трябва да подобря. И тук идва следващият важен момент от моята кариера.“
„Защо?“
„Споменах ти, че имаше двама човека, които ми помогнаха и ме ориентираха в обстановката – Самуил и Симона. Третият беше Борислав, който е оперативен мениджър при нас. Давайки ми обратната връзка, той явно беше прозрял онова, за което наистина ще ме бива и което ще ми доставя удоволствие, и ме попита: „Ти защо не менажираш социалните активности?“ Това е позиция, която се занимава с организирането на мероприятия от всякакво естество, с грижа за хората с цел подобряване на настроението им и работната обстановка, адски позитивна и комуникативна работа е. А аз обичам да мотивирам, обичам да се занимавам с подобни неща. Не знам дали тогава го беше грижа за мен, или просто работата му беше да изкара от всекиго потенциала и възможностите, но подейства. Започнах да мисля за това, осъзнах, че действително е това, което искам. И сега чакам да се отвори възможност за такава позиция, за да се подготвя както трябва и да дам всичко от себе си. Аз съм много благодарен на Борислав за това, защото просто отдели време, за да ме насочи към нещо, което действително е за мен. Той е третият човек, на когото дължа много.“
„Все пак остана ли нещо, което да ти тежи?“
„Да, има. След всичкия позитивизъм, който ми се случи, на мен ми тежеше, че не можех да споделя всичко това с моите родители. Причината е, че, когато реших да се изнеса в Пловдив, майка ми реагира много остро. Каза, че съм наивен, че всеки ще иска да се възползва от мен, че това не са ми истински приятели… Мисля, че го правеше, за да ме задържи до себе си. Това ми тежеше, но, в последствие, успяхме да „стопим леда“, поговорихме, тя се убеди, че се чувствам прекрасно. Беше се зарекла, че ще ми купи златна гривна един ден. И успя, направи го, изненада ме на един мой рожден ден, когато бях с приятели на една вила. Много плакахме тогава, и аз, и тя. И видя, че съм обичан. Много неща сме си казвали, наранявали сме се, но всичко мина. Рухнахме и двамата в един момент, гордостта ми си отиде и просто заровихме всичко. Сега е прекрасно.“
„А оттук – накъде?“
„Искам да заема мениджърската позиция, за която ти споменах, и да си купя апартамент тази година в Пловдив. Това са целите ми. Вярвам, че ще стане. Ще направя всичко по силите си. Не съжалявам за нищо, наистина приемам всичко като урок. „
„Смяташ ли, че гордостта е порок? Знаеш за разграничението между това да си горд и горделив. Ти си бил горд, но това, все в един момент, е изградило някаква стена около теб. Та, лошо ли е?“
„Не. Хубаво е да си горд, но само с нещата, които си постигнал. И със силата си да продължаваш напред, с моралното си богатство.“
„От какво те е страх?“
„От това да остана сам. Много ме е страх от самотата. Страх ме е, че още не съм намерил човека, с когото да изпитам голяма любов и да създам семейство. Страх ме е да не е късно вече.“
„За какво си мечтае Ники?“
„Искам да се видя успял след време и искам семейство. Искам да предам щафетата, да мога онова, което съм научил, да предам на децата си.“
Докато се разделяме с прегръдка пред входа на заведението и проследявам отдалечаващия се ми събеседник, в сумрака на вечерта го виждам как държи едно момченце за ръчичка. То е с дълъг бретон до носа, припка в опитите си да смогне на крачките и е вдигнало глава. Гледа Николай. И детските му очички сякаш казват: „Искам да стана като теб един ден!“ Силуетът на момченцето се отскубва и дотичва до мен. Отмества косата си нагоре и ме пита: „Ще стана ли като него един ден? Ще бъда ли щастлив?“
„Ще станеш, Ники,“ му казвам в тишината на вечерта, „дори нямаш идея колко много!“