вятър
Inside Out

Остави на вятъра да ти каже

„Остави на вятъра да ти каже.“

Така ми се вкорениха в душата тези думи, че често нощем, докато искам да стигна до вода и да пия, пия, пия, а сънят е впил в глезена ми мръсните си зловонни нокти, ги чувам да ехтят и с подскок изскачам от водовъртежа на Морфей.

А преди щях да кажа: „докато се влача безпомощно до кухнята, за да си сипя вода от чешмата“. Но изобщо как човек продължава да мисли в конкретики и бездушност, след като някой го е посъветвал да се ослушва насред бурята, за да разбере и проумее?

Аз преди знаех така: сутрин след изтягане, второ, три, вдишвах колумбийски аромати и поомачквах гладката, но остра по краищата хартия, която ми казваше какво ново и какво лошо става по света.

Добре, де, пиех кафе и четях вестник. Така как е?

Внимавайте с кого се запознавате.

Тези неща, познанствата и думите, изречени в правилния момент, са опасни дремещи капани, които или те обричат на вечните „как е времето днес“ и „коя зодия си“, или те хващат за врата и започват да те удрят в земята, докато съвсем се разхвърчиш из уюта на доскорошната си овча прозаичност и не започнеш да търсиш смисли и красота и в обикновените камънаци.

Но иначе така беше – вторник, петък, че и неделя – кафе без захар, „добро утро“ по много пъти, „как си“ без желание да се разбере, върволица от „разбира се, че ще пием кафе някой път“ и „какво си купи и за колко пари“. Съвсем обикновено, ежедневно някак – седмици, месеци. Така живеехме и смятахме, че е хубаво. Вечер като легнехме, мислехме утре какво ще се поизлъжем и какво има за пране от понамирисващия кош в банята.

Хората така живеехме. Не е ден за ден, драги, съвсем не е. Душа за живот живеехме, но на живота си душа не вдъхвахме.

Беше ли ми по-лесно тогава?

О, да, лесно, много по-лесно.

А после заваля и целите първичност и зловоние от банята се удавиха.

Докато се усетиш и вече си срещнал човек, който говори в бури и капчуци.

Превръща те в поет, художник, пътешественик, любовник; сваля от душата ти всичките излишни двадесет грама и я оставя лека като перце, за да се въздига по-лесно.

И така, насред неделите на моите седмици, се превърнах в човек, който спря да гледа прогнозата за времето и не купуваше вече вестници.

Ето как беше. Мястото – спирка на кален булевард. Реквизит – изкривено от вятъра дърво, кучешко лайно, сърдита продавачка на вестници и аз. Ние с лелята сме от реквизита, да. Няма грешка.

Иронично, стоях с чадър, пазещ ме от падащото отрезвяващо разтърсване, и проклинах онази вечна сивота, която ме издърпваше сутрин от леглото и ме караше да се впримчвам в останалите тъжни силуети, които гневно ме избутваха от пътя си, за да стигнат до местата, към които се бяха запътили и които ги караха да се чувстват извън кожата си.

Посягайки към разпадащ се ежедневник, чувам глас зад себе си, който проскърцва:

-Е, и днес ли?

Всичко последвало е като от калъп – стряскам се, извъртам се, недоумявам и прочее подробности. Тя ме гледа засмяна, безумно щастлива насред булевардните абсурди, топла, ухаеща на чай и канела – нещо като дом по Коледа.

-Ще купуваш ли, или няма да купуваш? – изригва лелята иззад щанда с вестници, а момичето зад мен протяга врата си и почти навира главата си вътре. Много е гротескно да ги гледаш двете нос в нос.

-Днес не.

Хваща ме за ръката, правя кръгом и приключвам с прозаичната преса и сърдитите старци.

Как прекарвахме дните си ли?

Говорихме за живота. Не правят ли това щастливите?

Тя ми разказваше какъв иска да е нейният, а аз – какъв е бил моят до момента, та удобно се срещахме по средата на разказите си в нашата си действителност. И сбъдвахме нейното бъдеще. Много неща открихме заедно – всички места, които до ден днешен обичам, всички книги, които, макар и да прочетох, препрочитам и днес. Много музика, красива живопис. Говорихме за всичко, което имаше значение, надсмивахме се над онова, което нямаше; за неизбежния край на човешкия живот и как е осмислен тогава, когато затваря кръга на нещо струвало си.

Изобщо, за всичко, което си струва.

И беше странно, защото бяхме щастливи от всичко, което си струваше, а то си струваше, защото ни правеше щастливи.

Как я срещнах ли?

Заслушай се за отговора.

В огледалото. Вятърът така казва.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *