Разни неми размишления

Нашата загниваща вербалност ни уби.

Дадено ни бе словото, на нас, хората – цял тържествуващ и господстващ вид. Отваряхме усти и изговаряхме всичко, което ни задвижваше и унищожаваше. Споделяхме мечти, признавахме любов и се сбогувахме преди смъртта си.

И изведнъж решихме, че вече не е необходимо да говорим. Стига само да измучаваш и изръмжаваш според обстоятелствата. Изгрухтяваш и показваш недоволство, въздъхваш и демонстрираш отчаяние. Изстенваш и изливаш сокове. Премълчаваш и любов, и обида. Премълчаваш грешки и угодно забравяш да споменеш, че си простил. Изсумтяваш и другият подозира, че е прекалил.

Ето така хората си заминават, без да чуят „Тръгвай!“ и „Стой!“.

От едно време ни остана навика да крещим на тъмно.

Думите се изрониха и се посипаха по пазвите на всички като разтрошени бисквити и толкова свирепо си тръскаме яките, за да ги изтупаме, че не им даваме шанс да покълват в сърцата вече.

А тези, които останаха в непрестанно обращение – безсмислените, повърхностни, незначителни и плоски думи, никнат като плевели и дирижират мозъци и съзнания.

Едва ли някога по-найсточиво са се избягвали думите. Едва ли някога преди толкова често са се размахвали ръце нехайно в опит да се прекратяват разговори, едва ли някога се е мълчало толкова оглушително. С най-близките си не говорим, с най-близките си се оскотели до нивото на кравешко мучене и прасешко грухтене. Всичко сме си казали. Кой какво обича и мрази, какво предпочита, за какво мечтае и от какво се страхува. И оттам нататък – не е необходимо повече. Сякаш всеки нов ден не те доизрисува и не запълва цялостната ти картина. Сякаш днес не си видял или усетил нещо различно, ново, разтърсващо, отчайващо – нещо, струващо си споделянето. Ако има кой да сподели, ако има кой да чуе.

Добре, че са песните, за да си кажем по нещо. И, пак, ако има кой да чуе.