ням
Статии

Разни неми размишления

Нашата загниваща вербалност ни уби.

Дадено ни бе словото, на нас, хората – цял тържествуващ и господстващ вид. Отваряхме усти и изговаряхме всичко, което ни задвижваше и унищожаваше. Споделяхме мечти, признавахме любов и се сбогувахме преди смъртта си.

И изведнъж решихме, че вече не е необходимо да говорим. Стига само да измучаваш и изръмжаваш според обстоятелствата. Изгрухтяваш и показваш недоволство, въздъхваш и демонстрираш отчаяние. Изстенваш и изливаш сокове. Премълчаваш и любов, и обида. Премълчаваш грешки и угодно забравяш да споменеш, че си простил. Изсумтяваш и другият подозира, че е прекалил.

Ето така хората си заминават, без да чуят „Тръгвай!“ и „Стой!“.

От едно време ни остана навика да крещим на тъмно.

Думите се изрониха и се посипаха по пазвите на всички като разтрошени бисквити и толкова свирепо си тръскаме яките, за да ги изтупаме, че не им даваме шанс да покълват в сърцата вече.

А тези, които останаха в непрестанно обращение – безсмислените, повърхностни, незначителни и плоски думи, никнат като плевели и дирижират мозъци и съзнания.

Едва ли някога по-найсточиво са се избягвали думите. Едва ли някога преди толкова често са се размахвали ръце нехайно в опит да се прекратяват разговори, едва ли някога се е мълчало толкова оглушително. С най-близките си не говорим, с най-близките си се оскотели до нивото на кравешко мучене и прасешко грухтене. Всичко сме си казали. Кой какво обича и мрази, какво предпочита, за какво мечтае и от какво се страхува. И оттам нататък – не е необходимо повече. Сякаш всеки нов ден не те доизрисува и не запълва цялостната ти картина. Сякаш днес не си видял или усетил нещо различно, ново, разтърсващо, отчайващо – нещо, струващо си споделянето. Ако има кой да сподели, ако има кой да чуе.

Добре, че са песните, за да си кажем по нещо. И, пак, ако има кой да чуе.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *