Нека ти разкажа за деня след моята смърт

Живот и после – смърт. Смърт и после – живот. Където сме двама отново.

Самата смърт не стана внезапно. Беше като дълго вървене. Шосета, криволичещи пътеки, нови пейзажи и няколко пейки по пътя за отдих.

Приседнах и, ето – изчезване като всякое друго.

А после се намирам на стълби. Нося любимата рокля и високи обувки. Косата – красив водопад от въздишки. И усмивка, и радост, и сън – така ли ставало после?

Стъпка, че две, а и трета – слизам по витите стълби и чувам врабчета. Значи това е другият свят след тъмата. И слънце, и луна, и звезди – сякаш всичко си има.

В деня след моята смърт те има и теб

В края на стълбите протягаш ръка и ме хващаш. Водиш ме вкъщи. И пием кафе, а после – закуска. Дълга, протяжна, ленива – четем вестници с една или две кръстословици. Ами че аз съм съвсем като жива. Усещам вкуса и кафето ми пари. Мирис на хляб и лимони. И каничка чай. Яйца и черни маслини.

Палачинки си правим с мед и малини.

Пак се засмиваш – да, много ядем. И пием по много – и чай, и кафе.

А после, на пълни стомаси, присядам у теб. Увивам ръце и полагам глава. Ето така – без причина. Защото разполагаме с ден. И нека от всичко да има.

Моята смърт ме върна в дома ми

И пак те развеждам из стаите. Защото имаме ден. А после живеем до обяд у дома – мъничко сън и няколко страници текст. Дрямка и сънища – от всичко, което не беше.

Следобяд си правим вечеря – няколко съда с усмивки. Пием коняк на балкона и изпращаме слънцето. Остават ни няколко часа. И, прегръдки – по много. Заставаш зад мен и ме обгръщаш с ръце. Прошепваш: „Всичко нали е добре?“

В Рая, значи, било по за няколко часа.

Стигат и те, прозвучава и джаз. И танцуваме бавно, май сме в захлас. И в лъчите на залеза.

Бяха толкова дълги дните без теб. На пейката стара приседнах. С бръчки, с болежки и сили на свършване. И помня дните си минали – красиви бяха, не мислех за смърт. Всъщност се получи добре. Пътувах и скачах в дъждовните локви. Усетих и обич, и ласка. Не съжалявам, свърши прилично. И нямах търпение да разкажа на теб в едничкия ни ден за всичко. Събирах истории и чувства, за да има какво да ти кажа. И чакам да чуя и твоите – какво стана, успя ли? Постигна ли успех и всичките цели? Вече сме зрели и можем да оценим житейските пътеки.

Красиви бяха ни дните, но дълги. А по залез – люточервени. Но, ето, настъпи мигът – слънцето вече не пари, а само е стоплящо някак. И пада в небето, пропада.

Ред на звездите, осветяващи всичко

Така да обичаме техния блясък. Сребристи, дребни и много – небето прилича на опръскано с бяло.

Палим си лагерен огън и берем цветове. И питаш ме пак: „Всичко нали е добре?“

Но ще тръгваме, сякаш. Едничкият ден попривърши. Успяхме ли всичко да кажем и правим? Не.

Но чувстваме всичко.

Накъде ще ни води смъртта занапред? Не знам. Но ми дойдоха сили – ще тръгвам отново по шосета и път. Тръгвай и ти – до един кръстопът. Там ще откриеш и пейка. Седни. И ме чакай.

А после – протегни ръка, за да ми помогнеш от последната стълба.

За да усетим отново вкуса и кафето да пари. И мирис на хляб и лимони.

И каничка чай.

*оригинално текстът е писан за и публикуван в Pura Vida