И Флин рече: „Да бъде „Мрак“!“
Отношенията ми с втората книга на Джилиан Флин, с която се захващам, се блъскаха от единия до другия край на един своеобразен литературен тепих. Реферствах си аз по съвсем подкупен маниер – ту я започвах, ту я прекъсвах (в полза на Ремарк, държа да кажа, не се съдя прекалено), докато в крайна сметка чинно не си я изчетох. И продължих с друга на същия ден.
Все едно беше зимата на миналата година, когато все още ме тресеше „мидълсекския“ наркотик на Юдженидис, и подхванах пак неговата „Брачна фабула“, която иначе би била супер четиво, в случай, че не се чете след „Мидълсекс“.
Нещо подобно се случи и тук. Книгата е „приятен“ трилър в традициите на бавно разкриващ се туист и някакъв тиктакащ съспенс. Не се усеща въодушевение у мен, докато пиша този коментар, защото такова липсваше и докато четях „Мрак“. Не защото не е хубава книга. Аз адски харесвам Джилиан Флин, пише като змей и упорито дълбае в психологията на персонажите си, което само може да ме накара да се въртя като дервиш от удоволствие. „Мрак“ е интересна, много тъмна и сурова в изказа и лудостта на героите си история. Грешката е изцяло в моя книгоразделител, защото още в зародиш обрекох тази книга на по-вяло възприемане от моя страна, защото я прочетох след „Gone girl“ (отказвам да ползвам българския превод на заглавието, просто е глупав).
Имам предвид, аз вече изживях своеобразния си хайп по „Gone girl“ – книга и филм. Нямам чак толкова крайни феминистки настройки, просто е брилянтен психологически трилър.. За мен Джилиан Флин беше символ на точно това – дълбок, извличащ чудовищното от всеки психологизъм + много добър литературен стил и изказ. Второто го имаме и в „Мрак“, първото – също, но потъва в забвение от сравнения с Ейми Елиът Дън.
„Мрак“ разказва за нямащия – на-какво – да – завидиш живот на Либи Дей, която в настоящия момент е жена в третото си десетилетие, разкъсвана от мрачни спомени и кошмари за това как семейството й е било безмилостно избито в студена януарска нощ по време оно. Единствените оцелели са Либи и брат й Бен Дей, който е роден без късмет и тикнат в затвора, благодарение на несвързано и подучено свидетелстване на малката Либи в дните след убийствата, сочещ него като недвусмислен извършител. Сега, години по-късно, Либи се осмелява да изпита и детското, и сегашното си съзнание и издръжливост, като се впуска в разследване на събитията, довели до безпаметното клане преди тридесетина години. Туистът накрая не те кара да захвърлиш книгата в изблик на изненада, но те хваща за гърлото, защото работи на изцяло различна емоционална платформа – не залага на нещо абсолютно неочаквано и скандализиращо те, а те атакува по линията на абсолютната саможертва. Поне от една страна.
Флин отново залага на ретроспективния наратив за разгръщане на историята и, отново, го прави през гледните точки на ключовите си персонажи. Такава си е тя, използва ръцете си по клавиатурата като гласни струни на героите си – те ще ви разкажат, каквото сметнат за необходимо.
В подкрепа на това, че Джилиан Флин в действителност държи персонажите й (основно женските, тъй като те задвижват всъщност историите й) да имат плътност и почти да мислиш за тях като за реални хора, се притичва самата авторка. В интервю, когато е запитана дали всъщност не пропагандира антифеминистична доктрина, самата тя отговаря, перифразирам: „Всъщност наистина ли всичко се свежда до това жените да са онези силни положителни фигури, които си прокарват път, добри са в същината си и всеки ден са по-добра версия на себе си? Вярвам, че имат право и да са просто извънредно лоши, себични и егоистични. Липсват ми истински злите женски персонажи. Аз не пиша за жени психопати – те не са задвижвани от личен мотив, не се борят за осъществяването на някаква цел, затова й лесно могат да бъдат пропуснати като просто психични кучки.“
„Мрак“ е добра книга, която си върши работата – въздейства ти и от един момент нататък ти се ще да си пуснеш епизод на „Приятели“, за да повярваш в доброто отново. Ако пък имаш преживяване като това , ти се ще да изгледаш и един цял сезон.
***
You May Also Like
С Алексис на по риба край брега
За Джойс и потока на съзнанието
