хюга
дейли

Хюга

„Хюга“ беше, когато разказвах на Вселената.


Пролет ми е, когато сутрин усещам топлината на изгрева, надничащ от кафената ми чаша. Прави вълнички на повърхността. Отпивам и два слънчеви лъча се процеждат между зъбите и оттам – по езика, досущ като поточе, криволичат и се спускат със скок към сърцето. Ти нали усещаш топлината от първата глътка? Мисля, че са тия две лъчи – аз и ти, вплетени в изпечените и смелени зърна. Същинска хюга, скъпи.

Пролетна хюга има в минзухарите…

които се стараем да не стъпчем, докато постиламе одеяло на поляната и се настаняваме високо над града. Това да се разлея по теб е сякаш река открива руслото си и успокоява скоростта си – едно забавяне, една протяжност, едно вливане и сливане. Облягам си вълните по крайречните ти камъни и откривам мир.

планина хюга

А отсреща – планината с безкрайните си склонове. Вдигаш ръка и ми показваш птици – някъде, навсякъде – и ми прошепваш „Ей толкова свободно те обичам!“. И се целуваме.

Целувам те.

Целуваш ме.

Устните ни стават сини като минзухари. Хюга.

А през лятото се смеем доста

Ставам рано и те събуждам, за да видим морето. „Но то ще е там и после!“ промълвяваш, докато сънят още танцува по лицето ти. „Не, сега, сега!“ възкликвам и скачам на леглото. И вече, нагазил до колене в лазурната вода, ме хващаш, когато тичам, за да се влея в теб. Имаме пясък в косите, но слънцето в сърцето ми свети така ярко, че ни се дояжда прясна риба и ни се ходи в континенти. Мисълта ми се накъсва и трепти на различни честоти. Но все в синхрон сме, все сме в унисон.

Нощем се гоним по алеите. Асфалтът пари и се излива дъжд. За минута е вече пълно с локви. И ухае на азалии.

дъжд хюга

Скачаме в колата и тръгваме по черен път. Светулки пишат стихове за нас и мечтаят да усетят хюга. Защото светим по-силно. В движение те целувам и спираме сред пустощта. Щурците ни посвещават песни и природата замира, за да остави лятото да ни полюби. Преди да се погубим.

От обичане и целувки, и от емоцията на онова, което е хюга

Усещаш ли как ти мирише на джинджифил? С малко въображение ще добавиш и канела. Обагрените в огън дървета скланят клони и прорязват в кората си нашите имена. Есента намята раменете ни с шалове от мъгли и вино пред камината. „Наздраве!“ прорязва тъмнината и някъде горска лисица ляга насред шумата, за да гледа нашето обичане. И тя вълка си чака. И заспива под луната.

Търкаляме си ябълки и белим портокали. С лепнещи от сладост пръсти рисуваме по стъклата на колите. Говорим за планети, докато лежим върху предния капак. Показвам ти съзвездия. А ти звезди ми изсипваш в очите. И е есен с дюлите, билковите чайове, ванилията по кожата и накъсаното дишане. Защото ти си хюга и аз заспивам в теб, дочакала вълка си.

Снежинките накацат миглите ми и рисуват с тишина

Чистотата на снега е твоето обичане. Снежните човеци застиват в безкрая, за да разказват за нас и на облака отгоре. И на дремещата зеленина. В гората къща си строим – две лястовици, останали далеч от юга. От тебе съчка, а от мен – калчища. Ето го зимния ни дом. Хюга.

Скъпи, дали ще останем в ледниците, като двама мастодонти? С бивните си разгромихме толкова клишета. Но да замръзнем цели – аз, опиянена от есенното вино, и ти, с капчици по себе си от дъждовете летни. И никое слънце няма да разтопи вечния ни дом. В храма на зимната ни хюга, аз се вледенявам и оставам вечна.

За да разказвам на вселената.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *