джилиан флин gone girl
ревю

Gone girl на Джилиан Флин (и защо Ейми Елиът слага в малкия си джоб Тед Бънди и компания)

PartyАко се разхождам необезпокоявано в книжарница/библиотека (ах, как само обичам!) и забележа книга със заглавие „Не казвай сбогом“, ще подмина с уверена и целеустремена крачка към нещо звучащо къде-къде по-смислено и със заявка за good writing. Така де, това заглавие някак си навява асоциация за нещо адски блудкаво, несподелено и с предпоставка за продължение от няколко томчета в духа на „Не казвай „добро утро“ и „Знам какво направи миналата неделя“.

За щастие на книжния ми фетиш книгата е толкова хубаво написана, че на моменти ми идва да се разтанцувам в екстаз.

От „Ера“ издават книгата на Джилиан Флин, която е бързичко разпродадена в България (моето копие беше последно от първоначалния тираж, късметлийката аз). Причина? Едноименният филм на Дейвид Финчър, който се намества удобно в шегите за това какво да изберете да гледате на първа среща. По стечение на обстоятелствата и моето незнание за наличието на такъв роман, аз първо гледах филма, който толкова ме впечатли, че прекарах известно време след това в рийсърч за персонажите, фабулата и психологията зад всичко това. Така разбрах, че всъщност филмът е заснет по роман на авторка, която не бях чувала преди. Сещате се за двустранността на обзелите ме чувства – от една страна потръпнах в нетърпение и радост да прочета още и още за Ник Дън и Ейми Елиът Дън  – знае се, че никога филм не може да улови цялостта на дадена история, той подбира най-важното от фабулата, за да съшие правдоподобно и следващо някакви хронологични действия (в повечето случаи) изложение. Шансът зад всичко от лентата да изникнат още и още подробности за героите бе удивително голям.

От друга страна… Е, не беше и невъзможно всъщност източникът да е наивно и отгоре – отгоре написан като просто е напипал страшно интересна история, която обаче не е успял да облече в думи, носещи литературна наслада. Ще рискувам, казах си аз, и успях да се добера до копие от книгата.

След вече споменатата ми забележка за превода на заглавието, критиката спира до тук. Романът е написан брилянтно и е преведен също чудесно. Започвайки да чета, още на първата глава ми стана ясно, че Джилиан Флин може да пише. Авторката не само е попаднала на страхотна история из дебрите на творческите си заложби; тя и много умело съумява да разкаже всичко това по начин, който да гъделичка сетивата на всеки, за когото е важен не само сюжета на това, което чете, а и стилистиката на езика и изказа. Думите, сравненията, на места убийствения сарказъм, ретроспекцията като похват и умишлената ретардация, чиято цел е да хвърли повече светлина върху ПРИЧИНИТЕ за последващите действия в историята. Защото това прави Gone girl адски психологическа книга. Не са представени просто някакви случки, които да скандализират четящия и да дочете книгата с мисълта: „Откачена работа!“ Методично и последователно се сглобява картина от спомени, себеобясняване, самоанализа и споделяне, които отговарят на въпроса „Защо?“. Как Ник и Ейми са стигнали до сегашния момент на радикални действия и решения. Това е good writing.

Имаме си Ник и Ейми. Всеки от тях разказва историята от собствената си гледна точка – частите на Ник в книгата са всъшност настоящия момент – съпругата му изчезва в сутринта от петата им годишнина и бавно, но сигурно, подозренията се отпечатват върху него. Чрез ретроспекции и спомени той споделя с читателя пътя на двамата от страстните първи срещи в Ню Йорк до женитбата, през местенето им в Мисури, за да се грижат за болната му майка, до нарастващата му горчивина и отчужденост към собствената му жена. Ник престава да се грижи за жена си. Започва да я вижда като кисело и мрънкащо бреме. Тя изисква внимание, отношение, грижа, изисква всяка тяхна годишнина да бъде отбелязана с пословичен „лов на съкровища“, където скрива всевъзможни бележки из цял Манхатан на всичките им посетени и обвързани с хубави спомени места. Ник трябва да се сети къде са яли супа, докато навън е валяло проливно; трябва да открие статуя в парк, до която двамата са си разменили страстни погледи и са се целунали жадно – схващате картинката. Ник се лута цели пет години из загадките на жена си, неспособен да я проумее; губи работата си, което резултира в гневни забележки за нейното собствено богатство; тя му се струва досадна, мрънкаща, неудовлетворена. Намира утеха в чувството за хумор и лекотата на характера на сестрата близначка Марго. Ейми спира да е фактор. Ейми започва да пречи.

Сега, преди тотално да възневидим Ник и крачките му по отъпкания път на „вземам половинката си за даденост“, трябва да отбележим, че Ейми Елиът всъщност крие психология на педантичен и непроницаем социопат.

Нейният образ е съкровището на този роман. За нея сякаш могат да се пишат трудове по психология, защото е необятно поле за изследване. Имаме си единствено дете на богати родители. Супер. Майката и бащата на Ейми са детски психолози, превърнали се в автори на поредица от книжки, озаглавени „Невероятната Ейми“. Писателската си кариера и забогатяване те построяват върху неосъзнато пасивно-агресивно отношение към собственото им дете , което е толкова иронично, имайки предвид професията им, че само може да те накарат да се смръщиш и да ги цапардосаш. Героинята от „Невероятната Ейми“ е базирана на истинската Ейми, но е в пъти подобрена и безупречна нейна версия. Откъсите на Ейми в романа са представени като дневник, в който тя споделя как литературното й алтер его се отразява на собствения й светоглед и нагласа за самата себе си: когато истинската Ейми зарязва уроците по музикален инструмент, литературната Ейми става виртуоз; когато не се явява на изпит, за да се весели с приятели, книжната й версия осъжда подобно несериозно поведение и се захваща здравата да учи. Схващате картинката. Родителите на Ейми създават образа на перфектното дете, докато на тяхното собствено се насаждат комплекси за неперфектност и съзтезателност с литературен персонаж.

killme

Ейми не желае да се задоволи с нещо посредствено. В дневника си разказва за непримиримостта си да се ожени за който и да е, стига да не е сама. Споделя за горчивината от самотно прекараните петък вечери с бутилка вино. Тя е свръхинтелигентна, самоиронична, четяща, магистър по психология, извънредно красива и невъобразимо нещастна. Докато не среща Ник Дън. Метаморфозата й е впечатляваща. А после се случва гореразказаното с брака й, което придърпва на повърхността вече насадената й от детство социопатия. Този възход, последван от главоломно падение в бездната на собственото й житейско разочарование ни води до сутринта на нейното изчезване и разнищването на мистерията около него, която е толкова смразяваща, че читателят е поставен в патовата ситуация на отсъждане, че и двамата съпрузи не са наред. Но повече за plot twist-a –  в книгата.

Gone girl е психологически трилър, много интелигентен, много проникновен, много обясняващ се и много, много добре написан. Той е от онези книги, които ти се иска да прочетеш, дори и след като си гледал филма (който адски добре улавя цялостното настроение на романа и засяга най-важните точки от сюжета) и няма значение дали знаеш какво ще се случи накрая, защото тази книга е достойна за четене дори само, за да се насладиш на изказа и аз-формата, която толкова обичам. Заслужава си заради всичко това, но най-много заради това, че предполага мислещ и интелигентен читател, който ще открие отговорите за причините. Книгата е от типа на „защо – защото“. Самата история не е самоцел. Пътят до нея е фокусът. Какво по-хубаво.

 

gift credit: betches.com

4 коментара

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *