Едно, две, три, четири

Морската ми квартира е снабдена с тераса и аз изпадам в радостни възгласи – така, де: сутрин, кафе, онзи вятър, който другаде не се среща, и дишане. Поемаме въздух далеч от познатото и искаме ден, посветен на сладостта от липсата на план.

Продуктивността и всички ню ейдж дивотии, докарващи ни все по-често до тотално психическо напрежение, понеже сме отметнали само петдесет и девет задачи днес, оставих у дома. Сега сме на пауза – няма график, има само ровене в пясъци и сън по никое време.

Морският залез е красив. Оцветява въздуха в златисто и идва да ти каже, че смисъл има във всичко, но не винаги следва да го търсим на момента. Понякога мирът пристига с лягането по гръб във водата. Без „Защо?“ и „За колко време?“, „Кога?“ и „Пак ли?“

Във водата разперваш ръце и позволяваш да те носи в солените си облаци

Защото реенето е сладостно-осмислящо. И щастие има във всяка песъчинка, коктейлна капка и изсветляваща от слънцето коса. Морето чака и не пита – нашепва смисли, които да тълкуваме в трафика, докато чакаме на светофарите. На брега са само усещания – мисълта отлита с чайките и гнезди някъде далече. Ще се върне, да, но не още. Още малко не.

Вълните ни изплакват от тревогите и бързането. От съзтезанията човешки и непрестанния опит да „станем“ някакви и днес.

Че да „бъдеш“ е в лежането на пясъка. Във вкусната храна и всичките отблясъци. В музиката от слушалките и нещо новичко за четене. Да си кажеш и какво те мъчи, и какво ти се иска да се случи. В чашата с кафето и коктейла за вечеря. В солта по стъпалата.

Ей тогава сме си ние – щастливи и безпътни, вдъхновени и търсещи красивото. И пием за това, че едно, две, три, четири и, ето – потопихме се в морето и заплувахме навътре.