„Най-необикновеното нещо е да искаш да си обикновен.“ Симона разказва. За страха. И за свободата.

Слънцето огрява лицето ми, докато съм вперила поглед в екрана на телефона си и се ориентирам по навигацията. Чувствам се като турист – сякаш странствам по непознати улици и търся забележителности. Всъщност се намирам в непонятна за мен част от Пловдив и издирвам заведение, в което ще проведа днешния си разговор.

Истината е, че ще се натъкна на забележителност. Разговорът, който проведох със Симона, е забележителен. Говорихме за страха, за свободата, за това да си млада майка, за формулата за щастие в живота. За нещата, които те дърпат напред, и за онези, на които не позволяваш да те теглят назад.

Днес съм със Симона Георгиева.

Предисторията е символна

В началото на миналата година Симона ме покани да пиша в блога, който създаде, и в който тя, аз и още няколко прекрасни дами (ръцете горе за Лидия, Пепи, Нона, Вера и Галя!) сме намерили местенцето си в интернет пространството, за да изливаме душите си и да творим с думи. Получава ни се. Pura Vida е дом, който всекидневно приютява мислите ни. Симона направи това за себе си и всички нас. В онази вечер, в която беше прочела един мой текст от този блог, тя ми писа и ми каза: „Момиче, пиши, бе, пиши повече!“

И започнах да пиша. Повече. Симона, благодаря ти.

Докато се приближава към мен и жълтото й яке се движи зад нея в такт с вятъра, от нея сякаш струят слънчеви лъчи. Посреща ме с прегръдка и бързо се настаняваме в едно кафене – току на тротоара. Типични сме – за нея кафе и вода, аз избирам кафе и фреш. Обменяме няколко общи думи – набързо ми разказва за скорошното си пътуване до Шри Ланка и взаимно се съгласяваме, че трябва да го опише в текст. „Ще стане дълго!“ възкликва тя, на което отвръщам, че се надявам да е така, понеже обожавам дългите текстове. Ех, скъпа моя, само да знаеше, че ще си говорим в рамките на час и после аудиозаписът ще послужи за основа на този текст.

Дръпнете по един стол и заповядайте на нашата маса

„Ти как си представяше себе си, приближаваща 30 години? Има ли разлика действителността сега с начина, по който си очаквала да се видиш, когато си си представяла бъдещето?“

Усмихва се широко и отмята глава назад, сякаш се взира през очилата си в небето и започва. Уверено, подробно, честно. 

„Не съм изненадана, честно казано. Разликата е в това, че, може би, се виждах на върха в някаква кариера, ходеща на работа с костюм и токчета. Имах образа на майка си в главата. Смятах, че амбициозната част от мен ще се развива все повече и повече. Но стигнах до момента, в който…“

„Кариеристка ли беше?“ я прекъсвам аз.

„Да, но, след като родих дъщеря си Рая разбрах, че онова, което съм смятала, че ми носи щастие преди, всъщност не ме радва вече толкова. Майчинството промени тази нагласа в мен. Далеч не съм човек, който предпочита само да стои вкъщи и да гледа деца през целия си живот, това е пълен абсурд, но вече ми е по-далечна идеята за това да се доказвам пет дни в седмицата на някого. И да получавам похвали за свършената работа. Така беше преди.“

„Имала си нужда, тоест, някой да оценя труда и възможностите ти?“

„Да, аз и сега имам такава нужда, но не чак в такава степен. Научих се обаче на себе си да казвам „Браво!“ Не чакам потвърждение отвън. Или нещата, за които съм имала нужда да получавам похвали, са се променили. Преди исках да оценят начина ми на работа, дали и как съм се справила, в какви срокове. Сега ми е важно, ако някой ми каже: „Браво, харесва ми как се отнасяш с дъщеря си!“ Важността се измени.“

„На Рая ли го отдаваш това?“

„Да, на нея и на периода на майчинството, тогава за първи път имах толкова време за себе си, тогава много разсъждавах върху тези неща.“

„Чувстваш ли, че си достигнала до вътрешен мир, и има ли накъде още?“ я питам и усещам как се зареждам. Симона е генератор. Бум!

„Да, и на двете. Достигнах. То, винаги има накъде още, за това няма край! На рождения си ден си пожелах просто всичко да остане такова, каквото е.“

„А това ли е формулата за успешния живот? Да достигнеш момента, в който това да си пожелаеш за рождения ден?“

„За мен формулата е да правиш онова, което искаш – независимо дали е да гледаш деца, да работиш нещо определено, да се грижиш за бездомни животни… Успелият човек е онзи, който прави, каквото иска.“

„А Рая планирано дете ли беше?“

„Да, планирано и желано. Имах един колега, който казваше, че е по-хубаво нещата да се случват предварително, отколкото следварително, превърна се в любим мой израз. Та, когато реших, че искам да стана майка, обсъдих го с Николай и той беше на същото мнение, аз започнах да обмислям – дали ще се справя, колко време ще остана на работа в предишната си фирма, дали финансово ще се получи… Стана ми максима в живота този израз. Пък и винаги съм искала да имам дете, докато съм по-млада. Макар че, никой не вярваше, защото постоянно казвах как не искам да се омъжвам и да имам дете, а, към момента, съм единствената и първата сред приятелките си. Но то просто си дойде. От само себе си. Аз поисках. И като виждаш, че си с човек, който би бил страхотен баща, то просто си става.“

„Още в началото ли знаеше, че Николай е твоят човек?“ Усмихвам се на този въпрос. Симона и Николай са двойката, която просто няма как да не харесаш.

„Ами за мен винаги е било нереално да кажа, че от момента, в който съм го видяла, съм знаела. По-скоро изпитвах някакъв страх в началото, дали това, което изпитвам, не е плод на някакви първични емоции и чувства, както при мен, така и при него. Обаче много бързи се убедих, ние заживяхме заедно още на първия месец. Той ми даде ключ от апартамента, аз реагирах, че е рано, а той каза: „Виж, това не значи, че ще се жениш за мен, а просто означава, че можеш да идваш у нас, когато искаш, спокойно!“ Аз се прибрах, обсъдих го с майка си и тя каза, че е глупаво да се страхувам и да се отдавам на съмнения. Каза ми, че, щом ми е добре с този човек, да не се чудя, да тръгвам.“

„Водила си се по някакви обществени нагласи, тоест. Защото хората всичко поставят в някакви времеви рамки, темповете на развитие дори на всяко нещо, особено на връзките.“

„Да, определено. Реално, аз смятам, че всеки един обществен предразсъдък има причина да съществува. Народът го е изпитал това нещо, има някакви етапи във връзката, но не мога да кажа, че съм следвала някакви обществени норми. Аз винаги съм правила, каквото искам, още от малка. Но сега ми е супер!“

„Винаги ли се водиш по това, по вътрешното си усещане за нещата?“

„Да! Все пак, всеки трябва да влага мисъл и рационалност, но се водя по желанията си, да. Инат съм, дори нещо да ми отнеме месец или два, аз си го постигам.“

„А човек ражда ли се с такъв начин на мислене, или е възможно да го култивира в себе си?“

„Няма еднозначен отговор, но може човек да се промени. В основата си всеки има някакъв характер, но това не пречи да се опитва да промени редица неща в себе си. Това как си живееш живота е умение. Ти се учиш на това. Учиш се на всичко реално. Просто трябва да го искаш. Повечето хора, които живеят пасивно, търпят някакви неща. Просто защото. Те може и да са се родили свободолюбиви, но обществото, родителите, обстоятелствата да са ги пречупили.“

„Мислиш ли, че някой може да се самозаблуди, че е щастлив?“

„Да, мнозина живеят така. Аз мисля, че всеки вътрешно има отговор в себе си на всичките си въпроси. Просто ги обличат с оправдания от обстоятелствата.“

„Какво спира хората да търсят отговорите в себе си?“

„Страх. Ами ако не ти харесва отговора?“

Палим по цигара и аз вдишвам дима с уверението, че разговорът върви толкова добре, колкото съм очаквала. Симона е човек, който има какво да ти каже. Тя е от хората, чиято енергия те придърпва и никога не стихва – нямало е път, в който да я срещна, и да излъчва нещо различно от динамика на мислите. И на убедеността. И на хъса и смелостта.

„Може ли човек да се научи да приема нещата, които не харесва?“

„Може. Ако бях психотерапевт, сигурно щях да знам и как.“

Ето я, с типичните си изказвания от по едно изречение, за които, както обичам да казвам, ти действат като металната щипка от машините за играчки – хваща те за главата и те изважда от ситуацията. Пуска те в някакво пространство, където ще трябва да осмислиш онова, което чуваш, и да го навържеш със собствените си нагласи. И страхове.

„А за предишната ти работа? Там дълго ли, преди да напуснеш, разбра, че не е твоето място и твоето нещо?“ Симона работеше в голям кол център, отговаряше на клиентски обаждания, след което ръководеше екипи от хора, които отговаряха на клиентски обаждания. Корпорация. С корпоративни структури, принципи, отношения. Общо взето, възможно най-отделечената среда от идеала ми за професионална кариера. 

„Аз се чувствах добре, докато работех там, това исках тогава. Аз наистина не понасям да се чувствам зле. Съответно, щом съм била там, значи е било ок за онзи момент. Не мога да работя нещо за дълго, ако не е моето. Усетя ли, че съм приключила вътрешно, ставам и тръгвам. Започвам със съмнения, въртят ми се мисли в главата… Докато се усетя, съм изчезнала. Хората могат да кажат, че съм непостоянен човек, може и да са прави, но аз съм така – нещо не е ли за мен, аз тръгвам. Може би само със семейството ми е различно, там не мога да стана и да си тръгна, но и не искам. Пък и, като се замислиш, семейтството пак градиш за себе си.“

Отпиваме от кафето, палим следващата цигара и тя продължава.

„Абе, имах едно бивше гадже в гимназията, адски добър пианист беше. Всички му казваха, че не трябва да си пропилява таланта, приеха го е консерваторията в Австрия, изобщо – обществото му чертаеше светло музикално бъдеще. Обаче, той, в един момент, просто спря да свири. Сега е инструктор по зумба. Аз го разбирам. Това е формулата – прави това, което ти носи уводолствие.“

„Творчеството кога се намести в живота ти? Можеш ли без него? Ако някой ти опре пистолет в главата и ти забрани?“

„Не, бих се самоубила. Прописах в основното училище, обичах да пиша есета. Имах приятелка, която също обичаше да пише и си правихме здравословни състезания с есетата. Беше готино.“

„Резкият завой в кариерата как се случи при теб? Как от корпорацията се насочи към IT?”

„Три неща има, които ми доставят удоволствие – нещо да творя, да решавам проблеми и разбъркани ситуации и да разбирам как работят нещата. В предишната работа решавах проблеми и разбирах как работят нещата. Ако се замислиш, има известно творчество и в това да управляваш хора. Различни хора, различни казуси… Получаваше се. Но, когато забременях, рано излязох в майчинство и трябваше да уплътня времето си. Тогава реших да направя Pura Vida и, за да успея да го създам така, както го виждах в главата си, минах един курс за правене на сайтове. И усещах, че ми е много интересно. Докато Рая беше будна, се стараех да изчистя, сготвя, да отметна тези чисто битовите и досадни неща. Когато тя спеше, се занимавах със сайта. Всичко това съвпадна с много фактори – нямаше с кого да говоря за майчинството и следродилната депресия, освен с Николай – приятелките ми нямат деца. Можех с майка ми, но тя вижда нещата от подкрепяща и помощна гледна точка. Нашите се разведоха, няма красиви разводи. Така взех завоя. Просто намерих отдушник в това.“

„Как ти минаваше деня преди това? Как усети следродилната депресия?“

„В продължение на месеци на мен дните ми минаваха по един и същи начин. Ставах, сменях памперси, хранех я. Това беше постоянно. В един момент осъзнах, че аз така ще се застрелям. Всяка майка се чувства виновна, когато започне да се чувства така. Нормално е, но чувството за вина те преследва. Затова осъзнах, че трябва да направя нещо, за да спра да се чувствам зле. И блогът дойде така. Аз не можех да кажа „Бях майка четири месеца, стига ми толкова! Реших да изкарам един курс за правене на сайтове – и в това има творчество. Оттам тръгна цялата вълна. Усещах, че намерих нещо смислено за себе си.“

„Беше ли те страх дали ще се получи?“

„Не, аз май страх никога не съм изпитвала. Страх от какво, аз съм го направила без никакви очаквания. Просто, когато се върнах на работа за шест месеца, усетих, че трябва да се махна веднага. Нещата се навързаха. Търсих си работа. Обади ми се сегашният ми шеф и ми предложи позицията. Чувствам се свободна на тази работа. Много ми харесва това.“

„Тоест, излиза така, че преди си управлявала хора, а сега управляваш себе си, навигираш собствената си енергия. Липсва ли ти да управляваш хора?“

„Понякога.“

„Би ли се върнала?“

„В голяма фирма, не. Макар че „никога“ е силна дума, но, по-скоро, не. Когато се върнах там след майчинството, всичко ми се виждаше безсмислено. Цялата структура на една голяма компания ми се стори безсмислена. Хора, които говорят неща, в които и те самите не вярват. Просто не.“

Слушам я и вътрешно се съгласявам. Представям си усещането да играеш театър всеки един ден и всички участници в тази ситуация да знаете, че е един театър. Тя продължава.

„Тук играят амбициите. Аз започнах там и ме повишиха след четири месеца, после пак. Като наркотик е. Перфектно е за кариерист, докато не бърн аут-не. Най-отрезвяващото нещо, което разбрах, беше, когато се върнах и видях, че всичко си работи и без мен две години. Не си незаменим. Като си тръгнеш, на колегите ти ще им е мъчно, ще те споменават къде с добро, къде с лошо, но колелото няма да спре да се върти без теб. Може да си значим, но не си незаменим.“

„А смяташ ли, че ако хората осъзнаем, че не сме незаменими, това ще ни освободи от много излишни тежести? Защото аз, когато напуснах предишната си работа, имах седмица и половина време между подаването на молбата си за напускане и тръгването ми. Ходех по-осъзнато там, сякаш наистина усещах последните си дни. Усещах сантимент, тъга, привързаност към мястото, към хората. Но знаех, че ден след ще е сякаш никога не съм била там. И ми подейства изключително освобождаващо тази мисъл. Няма ме. Не ме е имало. Хората, които имат нужда да са незаменими, смяташ ли, че вътрешно знаят, че не са?“

„Да, знаят, но не искат да мислят за това. Има една смисъл на Ошо – „Желанието да бъдеш необикновен – това е много обикновено желание. Да се отпуснеш и да бъдеш обикновен – ето това е наистина необикновено. „ Всеки иска да е най, най, а това те обрича. Това е пътят към провала. Реално никой не е перфектен. Но повечето това искат. Затова и хората страдат от критика.“

„Можеш ли да приемаш критика?“

„Ако питаш Николай – не! Но винаги, винаги съм предпочитала истината. Колкото и да не ми харесва. Ако я разбера в последствие, се чувствам глупаво и използвана за цялото време, в което съм била в заблуда. Има хора, които живеят целия си живот в заблуда. Жалко е. И страшно.“

„Кое е най-страшното за теб? Ако изключим Рая. Ако говорим за теб самата, като индивидуалност?“

„Това е много интересен въпрос…“

„Ако си в една бяла стая, само ти. Кое е най-страшното?“

„Ако някой ми отнеме правото да говоря и да правя, ако някой ми отнеме свободата. Бях чела „Хиляда сияйни слънца“ на Халед Хосейни. И толкова плаках. От благодарност, че никой не ме държи в окови, по какъвто и да е начин.“

Клаксон на автобус ме стряска. И страхът от изгубената свобода също.

„Съжаляваш ли за нещо?“

„Единственото, за което се съжалявам, е че си продадох колата.“ Смее се и излъчва лекота. „За нищо друго не съжалявам.“

„Значи си се справила добре.“

„Да. Е, имала съм трудни моменти, но, като цяло, не съжалявам. Дълго време съжалявах, че дадох едни 2000лв на един пич, които не ми върна. Но с времето го приех сякаш съм си ги откупила. За нищо не съжалявам. Страх ме е също от това да нямам момент в живота си, в който, като се обърна назад, да не се появи чувството, че съм пропиляла живота си. И не ми е харесало как съм го изживяла.“

„На какво искаш да научиш Рая?“

„Да прави, каквото иска, но да е умна. Да не е безразсъдна, да мисли, но да е свободна да прави, каквото я прави щастлива. И да я науча да казва „Браво!“ и „Извинявай!“. Мисля, че е важно. Pura Vida!“

Pura Vida, мами!