Нашата загниваща вербалност ни уби. Дадено ни бе словото, на нас, хората – цял тържествуващ и господстващ вид. Отваряхме усти и изговаряхме всичко, което ни задвижваше и унищожаваше. Споделяхме мечти, признавахме любов и се сбогувахме преди смъртта си. И изведнъж решихме, че вече не е необходимо да говорим. Стига само да измучаваш и изръмжаваш според обстоятелствата. Изгрухтяваш и показваш недоволство, въздъхваш и демонстрираш отчаяние. Изстенваш и изливаш сокове. Премълчаваш и любов, и обида. Премълчаваш грешки и угодно забравяш да споменеш, че си простил. Изсумтяваш и другият подозира, че е прекалил. Ето така хората си заминават, без да чуят „Тръгвай!“ и „Стой!“.

Малка, но, както се оказа, основополагаща за темперамента и разбиранията ми частица от детството ми мина във вглеждане в небето. Знаете си го – онази синева, която те поглъща, щом я забележиш. Във всякакви нюанси, багри и краски (винаги съм харесвала тази дума. „Краска“ е хубава дума.) Небето си е там горе – безчинства по залези и тромаво се разлива по изгреви. Тежат му всичките звезди. Блещукащи гиганти на милиони животи разстояние. Нищо чудно – докато погледът ти пропътува цялото това разстояние да обгърне с клепачи звездата, тя вече да е умряла. Звездите умират по-красиво от всичко останало. Часове се взирах в цялата тази бърканица от планети, звезди, космически прах.…

  Етюд, предизвикващ умиление – ето те и теб, смирен, открил частица божествено благоразположение в малко слънце, едно кафе и дванадесет цигари в уюта на близкото заведение. „На една игра да играем!“, казваш си. Да послушаш думите човешки. Кой какво желае, кой за какво мечтае, кой какво е готов да даде и кой какво пуска да си отиде. Кой към какво се стреми, кого сънува и кого презира. Искаш да чуеш хорските души – и спотаените им надежди за по-добри дни, и изтормозените им крясъци за вчерашните несполуки.

  По време на Великденските празници имаше ежечасно толкова много коли около църквите, че буквално шофьорите се преквалифицираха в специалисти по домино и тетрис, за да паркират превозните си средства. Една гъмжаща цялост от добри християни се влачеше на опашка за върбови клонки и чакаше ред да демонстрира завидни умения по патешко ходене изпод маса, обсипана с китки и молитви за удар от тотото. Така, де, не сме католици, не ходим на църква в неделя, но и рядкото посещение на тези божествени обители е съпроводено с шепот за лично облагодетелстване. Никой не е благодарен на Бог. Никой не прекланя смирено глава (както би следвало) пред божествената благодат. Съвременният посетител на…

С умиление си спомних за последната си шопинг-одисея.Умилението трая няколко секунди и се въртеше основно около момента, в който вече се бях отправила към вкъщи.Пазаруването е нещо особено приятно, особено ако си кулинарно настроен, и се изразява в това да си набавиш нужните продукти от кромид лук и сирене „Ситово“. Да пазаруваш дрехи, обаче, е едно съвсем различно преживяване.Склонна съм с удоволствие да купувам палта и якета. Да, пробват се лесно. Дори подозирам, че съществува глобална идея, изразяваща се в това връхните дрехи да отговарят на личните ти вкус и предпочитания, правейки избирането и купуването им относително лесно. Кеф за клиента, кеф за продавача.Друг е въпросът с … всичко останало.

В миговете преди да се изтъркулиш безславно от кревата си, проклинаш всички онези лъжовни реклами, в които наспани и лъчезарни моми скачат с песен на уста от спалнята си и започват да скачат на леглото, сякаш Захари Бахаров ще им звънне на вратата с куфарче от Националната лотария. Или без, голям праз, нали е Захари Бахаров.

Представяте си ги: стоят няколко нежни екземпляра, говорят една през друга, никой не слуша никого и всяка бърза да изпъкне с нищо пред хора, които не правят нищо, но претендират, че вече са направили всичко.