гора
Ревюта,  Статии

Относно една бягаща гора

Явно сериозно следва да обмисля нагласите си по отношение на високо оценяни произведения на изкуството.

Целенасоченото ми бягство от хвалени и прехвалени книги и филми е пословично. Споменавам отчасти тази си странност в хайпа си по Стайнбек. И още веднъж, благодарение на майка си, преодолях предразсъдъците си в полза на Рет и Скарлет. 

Всъщност тази ми опарничавост ми е помагала да откривам ред произведения от всякакъв тип, които към даден момент са били напълно непознати за широката аудитория (поне в хабитата на моето местоположение и общуване), та съм имала своите моменти на пионерска мисъл. Когато масово се четеше Харуки Мураками, аз изрових в кварталната библиотека (която е страхотна, между другото) роман на Такаши Мацуока* и не съжалих нито за минута. Имах няколко гигабайта музика с групи и изпълнители, които бяха плачевно неизвестни. Но пък си струваха.

След това нескопосано въведение няма да е изненадващо да кажа, че не бях гледала „Форест Гъмп“.

Само че това не е ревю на филма. Безспорно той е изключителен – актьорската игра на Том Ханкс е наистина чудесна, обичам ретроспекцията като похват и в киното, и в литературата. Изобщо, бях обречена да ми хареса, тъй като филмът съдържа в себе си основни за вкуса ми съставки. Много, много хубав филм.

А най-основната му съставка? Брашното на „Форест Гъмп“? Е, след края му, го мислиш.

Така става с хубавите неща, мислиш ги като свършат.

Гледайки, ме изпълва очарование. Сред Елвис, Кенеди, олимпиади и какви ли не световнозначими личности и събития, е нашият Форест, който се върти на пета, озърта се неразбиращо, хуква по команда и мисли за своята Джени. Форест с голямата душа и ограничените умствени възможности, но Форест с голямото сърце и „кутията с шоколадови бонбони“.

Цялостните му образ и история изкристализират в съзнанието ти идеята, неоспоримата истина, че

това, че не знаеш, че си част от нещо голямо не значи, че не си.
 

Извадена от контекста на филма, тази мисъл е същинска отправна точка за всички онези облагородяващи и обнадеждаващи мисли, които осмислят дните, в които с едно свое действие или казана дума си сътворил нещо голямо за някого. Гранд жестовете, съпроводени с олелия, благодарности и хвалебствия са там, защото се очаква да бъдат. Мъничките, наглед незабележими и неосъзнати дори от самия теб са тук, защото трябва.

Хипотетична ситуация: млада жена, неугледна за мажоритета, е отишла на работа. Всеки й се смее за дрехите, за избора на прическа, за трудно прикриваното изчервяване. Тя е смотана за останалите. Тази набивана в главата й представа й пречи да види грозотията в същите тези, които сгромолясват дните й ден след ден. Пагубното влияние на присмиването – в един момент започваш да вярваш на хулителите си. По стокхолмски се надяваш да те оценят, признаят, похвалят.

И един, ако само един човек каже „Добро утро!“ с усмивка на младата жена, тя ще се усмихва в дни повече занапред. За поздравителя – нищо, съвсем логичен и нормален акт на добро възпитание и елементарна вежливост. За нея – промяна. Той вероятно и няма да осъзнае въздействието от поздрава си. Но тя ще се прибере вечерта усмихната и на следващата сутрин ще облече със самочувствие същата онази жилетка, за която е била осмивана. Защото е била забелязана.

А за нея това е нещо голямо.

Всъщност се изисква смелост да не се вписваш. Ако избереш да си верен на себе си и не намерил мястото си веднъж, то си обречен на аутсайдерщина. Обаче ти стиска да покажеш къде те е уцелил куршума на президента на Щатите.

И друго – вслушването в неразказаните истории. Всеобщото бързане и бяг към нещо злободневно, вместо да поспреш за минутка на пейката и да чуеш какво има да разкаже не дотам блестящият с интелект събеседник. А той не разказва за известните и силните на деня. През по-голямата част от времето разказва за Джени. За силата на онази сляпа и безутешна любов, която те научава всъщност какво означава самата тя. Защото, в края на краищата, може да „не си интелигентен, но знаеш какво е любов“. Тя е за чувстване.

* Визирам романа „Облак врабчета“, който силно препоръчвам на любителите на японската история и култура. 🙂 

3 Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.