зомби
дейли

Четири зомбита и една пейка

Значи, представяте си следното (фиу – ето съвсем нов литературен похват, събиращ в себе си блог пост и наченки на драматургично въведение – вкарваме историята в определен сетинг, за да визуализирате):

Топла августовска вечер. Застинал от жега въздух, звук от щурци, листата по дърветата не потрепват, лятна ваканция. Ухае на безсъние и кикот до малките часове. Вече не мирише на списък от книги за четене през лятото, но е от онези вечери – притихналите, спокойни и предразполагащи завършеци на деня, в които удоволствие ще ти достави да си измиеш терасата с две-три кофи и да пориш водата с босите си ходила, докато безславно се оттича в градинката пред входа, за чийто бляскав вид нямаш нито една заслуга. От вечерите на лятното безвремие.

Наблюдавам тази картина и с носталгия си спомням за детските си летни нощи, когато звуците на щурците те караха да искаш да ги слушаш. Толкова е просто. Бяха такива времена – децата тичаха навън, падаха от колелетата, чоплеха вече заздравели рани и се правеха на разсеяни за подканите на техните вече да се прибират. Родителите се прозяваха меланхолично – бащите задремваха пред поредния мач по телевизията, майките разглеждаха списания за обзавеждането на дома, баби и дядовци раздвижваха изнемощелите си старчески крайници чрез разходки в нощната прохлада. И, странно, описвайки какво е било, разказвайки за „както го помня“, се замислям дали изобщо е „било някога“. Извадена от контекста на разказа за нещо отминало, цялата тази картина ми звучи като откъс от „Вино от глухарчета“ на Бредбъри и е толкова ужасяващо художествена, че сякаш наистина е такава – една литературна съшивка от авторова интерпретация за нещата. Наистина ли някога беше толкова магично вечер през август?

Обратно в реалността. Общото със спомена е притихналата горещина и сладкото настанало безвремие. Потапям се в него, пушейки на терасата, взирайки се в уличните лампи и мислейки за всичко гореизброено.

Искам да кажа – лято е, топло е. Стои се по тераси, това е.

Дочувам екзалтирани детски гласчета – разбунтувани, въодушевени, сливащи се в една шумна вълна на възклицания и подвиквания. Съседската клюкарска нишка надделява в мен и поглеждам към пейката пред входа. И, ето ги, четири очертания на глави, застопорени върху тела, натръшкани едно до друго. Силуети, огрявани от четири телефонни дисплея. Някаква мултиплейър игра, подозирам. Съсредоточаването взима връх и те утихват. Остава картинката на новите августовски месеци. Добре дошли във „Фаренхайта“ на Бредбъри. Четири мигом безмълвни главици и четири светлинки пред фасоните – звук от играта и щурци на заден план.

Допушвам си цигарата, усещам, че ме боли кръста от по-дългото стоене права и си казвам, че съм стара. Една светулка просветва в един храсталак. Премигва и изчезва. Пак премигва и, хоп, застива потъмняла в дебрите на някой увяхващ вече цвят, някога през август.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *