мамо
дейли

Мамо?

И като бяхме някъде, никъде, навсякъде, ние започнахме да чакаме избраните си  майки.

Много сме живели. Толкова пъти, някакви, всякакви. Сега, привършили поредната глава, си спомняме всичко, което сме знаели, но все се обричаме да забравим при всеки следващ старт. Така е замислено и измислено, така е решено и обмислено. Всеки път е така. Ще се учим още и още, все ненаучени и винаги грешащи. Душите сме такива. Ние сме съществата на шансовете – два, сто, десетки хиляди шанса всеки път. Ще бъдем по-добри понякога, някога. И си чакаме майките.

В това сме наистина добри.

А те, нашите майки, са жените на живота. Докато дават от собствения си, за да създадат нашия, те се привеждат, натежават, просълзяват. Прегърбени, немощни, туптящи. Нашите майки се събуждат сутрин със сладки слюнки по устните, сгърчени, потръпващи, повръщащи. А ние, сгушени на топло и сигурно място, се учим да обичаме отново. Ето как е замислено всичко – да забравяш всеки път как се прави, но да е първото, на което се научаваш отново при всеки нов старт. Ние обичаме майките си още в утробата. Такива, каквито сме – сбръчкани, влажни, слепи, свити, но обичащи. Ние, с всяко протягане и помръдване, ви обичаме, докато свирепо изсмукваме вашата живителност, за да си създадем тяло, с което после да тичаме към вас с разперени ръце за прегръдка. Взимаме по малко всекидневно от вас, нашите майки, за да си направим очите, които да взираме във вашите и да се смеем като виждаме колко си приличат. Похапваме от вашата енергия, за да си изградим сърце, което да се разтуптява, когато ви накараме да се гордеете и ви виждаме щастливи. И сълзи си правим от вас, нашите майки, за да ги проливаме, когато посребреете и започнете да премигвате по небето нощем. Пръсти си правим – цветя да държат с протегнатите към вас ръце, които пак от вас сме взели.

И докато ви раздираме, разкъсваме, разтрисаме – нетърпеливи да се появим и да се срещнем, изплакваме всичката стаена любов, която сме си спомнили.

Все едни и същи ви избираме, дори и да се наложи да чакаме във вечността, за да сте готови и вие да ни приемете, за да се направим, да станем, да бъдем. Защото една душа веднъж, за малко, за миг била ли е в друга душа, тя ще търси същата нея всички следващи пъти. Още хиляди пъти все с вас, само с вас.

Когато ние сме там – някъде, никъде, навсякъде – и трябва да започнем наново, за да донаучим и поправим всичко – ние искаме да си дойдем у дома.

 

 

Photo credit: fineartamerica.com

 

4 коментара

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *