кукувица
дейли

Като те закука кукувицата

Такива са съботните утрини – ставаш ненужно рано, защото е свободният ти ден и имаш дузина неща, които си искал да направиш през седмицата, но не си успял, защото всяка сутрин предначертаваш един адски продуктивен ден, но, след като се прибереш вкъщи след работа, ти се иска само да се заровиш под чаршафа и да планираш колко велики неща ще сътвориш утре. Съботата е друго нещо – тогава наистина имаш нужното време и предразположение да се впуснеш в нещата, които ти доставят удоволствие и осмислят уикенда.

Ставане в осем без нещо. Лениво правене на кафе, сънено влачене на крака до най-близката мебел за сядане. За щастие тези минути на бездушие и отявлен мързел преминават бързо. После – книга. И е хубаво, така си си го представял цяла седмица. Посягаш устремено към кутията с цигари и с ужас усещаш онази съмнителна лекота, която притежава само една наистина празна кутия. Фак, фак, фак, мислено изреждаш в градация, но бързо пропъждаш всякакви наченки на мрънкане и въртене на очи (*“мятане на очни белтъци“ го наричам). Какво пък – ето ти една непланирана разходка до магазина, от която не е зле да извлечеш максимума – навън изглежда да е приятно хладно, защо пък и да не удариш второ кафе по пътя обратно. Имам предвид, това е наистина предпоставка за няколко блажено прекарани минути на чист въздух, ако избереш тази гледна точка, вместо да се ядосваш, че цигарите (а и солта, и олиото) имат навика да свършват в най-неподходящите моменти. Здраве да е.

Вече с кафе в ръка, аз с почести се клатушкам по пътя към вкъщи. Улична котка наблюдава славната ми разходка, два гълъба се впускат в яростна борба за няколко трохи. Съвсем съботно е, мисля си. Приближавам една доста възрастна жена, поседнала на пейката пред входа си.

Винаги съм считала за много одухотворяващо умението на възрастните хора да се взират в света.

Представяте си за какво говоря – те достигат етапа от живота си, когато са останали сами и винаги излизат на пейките пред входовете си. И гледат, наблюдават, изживяват мислено младостта си и обръщат внимание как листата по дърветата потрепват от ветреца. Миришат на мъдрост. Думите им са въздействащи. Често са укорителни към света на днешния ден. Те не разпознават това вечно бързане към успеха в кариерата или пренебрегването на личния контакт. Те живеят в света на тридесетте и четиридесетте си години, когато са събирали семейството си около масата и са си разказвали ежедневието си, но не, за да се надцакват чий ден е бил по-труден. Но това е съвсем друга тема.

Преминавайки покрай бабата, тя ме заговаря. Това е друга отличителна черта на възрастните хора – не изпитват да заговорят съвършено непознати минувачи. Все пак, не е лошо да се вмъкнат и няколко изречения човешка реч, докато вятърът е утихнал и листата не танцуват под шеметния съпровод на неговата музика-

– Колко ти е часът, бабе?

Те съществуват извън рамките на установените времеви норми. Разбирам намека и се настанявам за една цигара на пейката до жената.

– Държат ли те краката, бабо?

– Ба, държат. Едно време държаха, ехе, да знайш колко съм играла с тия пущини. Вече не щат да държат, ама колкото да сляза до долу, бива. Не ща все затворена, ма, чедо. И сериалите изгледах, и вестника минах. Какво да чиня у тая празна къща?

Усмихвам й се широко, защото е безкрайно глупаво да съжаляваш човек, имащ волята да излезе навън с непосилни болки в краката и да намира красота в съботните сутрини.

– Ей, кукувица! – възкликвам аз, долавяйки далечно кукане. – Напомня ми на село, рядко в града ги чувам.

– Ба, ти пак ги чуваш! Не видиш ли, веке никой нищо не слуша. Само данги-дунги, щракане с пръсти. Къде ти някой кукувици да слуша…

Нали споменах, че възрасните миришат на мъдрост. Сетивата им като на хрътка долавят и най-лекото отдалечаване на хората и от природа, и от истински човешки контакт. Това, предполагам, е тъгата на старостта им.

– Знаеш ли, чедо, какво викат старите хора, като закука кукувица? Не гълчат всички за поверия за умиране, и друго поверие има. Викат, знай, старите, че

закука ли те кукувица, стотинка трябва да имаш в джоба, инак цяла година на безпаричие се обричаш!

Все съм викала, аман от тия пусти пари, защо не викат хората, че, закука ли те, здрав да си и цяла година от здраве да се не отървеш. Тогава, барем, някой може и да обърне внимание, че е добре със здравето, че краката не го болят, че кръста го държи. И едно време, и сега е тъй – все пари са му в главата на човека, ей!

Слънцето просветва и поглеждам възрастната жена, на която очите й се смеят. От портфейла си изваждам една монетка, давам й я и й казвам:

– Цяла година от здраве да не се отървеш!

Бабичката прихва, разтриса се в смях и ме праща да си вървя, че „пладне иде“. Махвам й за довиждане и с наистина прекрасно чувство си поемам по пътя. Чувам я след мен да вика:

– И да оставиш цигарите, чедо! Инак, файда, ако ще и цяла чанта стотинки да носиш, като те закука!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *