ревю

Е, мишката изяде ли книжката?

1994г.

Телевизията, компютрите, интернета. Светът се променя и то така, че човек е в състояние да стои от двата края на моста в периода на живота си – когато си бил дете и подрастващ, си бързал към кварталната библиотека, за да заемеш няколко книги за месеца; сега – в златните години от житейския си път – молиш сина си да ти свали електронна книга на четеца. Всъщност, може да го помолиш да ти свали стотина. И ги носиш всички в джоба си.

Свен Бъркърт (американски есеист и литературен критик) вероятно се е огледал около себе си и е прозрял колко необратимо ще се промени светът, в който е живял до момента – през 1994г. издава „Елегиите на Гутенберг: Съдбата на четенето в електронната епоха“ и задава страшния въпрос за всички читатели, писатели и издатели: Ще четем ли изобщо след години?

Не елегия, а епитафия?

Но, първо, малко литературознание – в по-нов смисъл под елегия се разбира лирическо произведение с подчертано тъжен тон, доста често засягащо неудовлетворение от разликата между това, което е и това, което би било добре да бъде. Ще рече – действителността и идеалът нямат своята допирна точка, която да предначертае някакви светли бъднини; те са толкова далече едно от друго, че почти няма вероятност да се препокрият някой ден.

Бъркърт обединява своите есета под общото „елегии“ при все, че не са лирически текстове, просто защото отговарят на смисъла на елегията като жанр, а не на структурата й като такъв. В първите си няколко текста той „благославя“ четенето като акт на себеоткриването и себеосъзнаването на мислещия, образования човек. Защо е хубаво и защо е необходимо; защо е важно и защо носи удоволстие.

А после потъва в цялата гореспомената елегичност и, осъзнавайки дигитализацията, през която преминава светът, изказва невъобразимите съмнения дали изобщо човекът ще продължи да чете във време, което ще предоставя лъскави екрани, бърз достъп до информация, непрестанни дразнители и отвличащи вниманието стимули.

Още мъничко литературознание – епитафията е текстът – онзи, възпоменателният и оплакваческият- който се изсича по надгробните плочи или се чете при погребения.

Защото Бъркърт се опасява, че четенето като личен акт на времето със самия теб и съзнанието ти, върви към своя край. В песимистичните си прогнози той вижда човека като същество, изцяло всмукано в телевизора или компютъра си, без време и желание да посегне към книга. Време на бързата храна, бързия секс и бързата информация. Време, в което всичко ще опира до една бърза справка в интернет и ще разполагаш с информацията, която ти е необходима, за секунди. И понеже ще е лесно достъпна, тя ще е и нетрайна, защото нищо, за което не си вложил старание и време, не остава с теб. Време, което ще убие въображението ти, защото всичко ще е заснето и показано за теб на екрана.

 

„Защо да го чета, след като го има на филм?“

е това, което есеистът предполага, че ще минава през главата на дигитализирания човек. Опасенията му се оправдават, но, за щастие, засягат тези, които не са чели книги, още преди да има екрани. Тези, на които четенето изначално им е било чуждо занимание. А с четящите какво ще се случи?

 

Електронните книги премигнаха

adult-blur-chair-196649

Същите тези екрани, срещу които Бъркърт така яростно пише в своя сборник от 1994г., подхванаха хартиените книги и ги внедриха в електронното си тяло и стана така, че действието, за което се смяташе, че ще стане отживелица във времето на световната дигитализация (четенето), тръгна в ритмичен ход със същите тези промени, които уж щяха да го погребат. Действително имаше период, в който книжарниците позапустяха и хората се оборудваха с всевъзможни електронни четци и сваляха Стайнбек и Стивън Кинг. И четяха. Носеха със себе си цяла библиотека. И доказаха на Бъркърт, че ги е подценил, защото ако това, което обичаш, продължава своя живот, но под друга форма, ти ще се приобщиш към новия му облик, вместо да го загърбиш.

 

Но кой облик обичаме повече?

Преди време бях попаднала на изказване на американски психолог, който отбеляза, че хората сме аналогови същества, които използват електронната книга, за да дигитализират нещо също аналогово. През последните години издателствата и книжарниците всъщност отбелязват ръст в продажбата на хартиени книги за сметка на спада в търсенето на електронните такива. Идват и анкетите и допитванията – 70% от анкетираните по въпроса ще спрат ли да купуват хартиени книги при наличието на електронен четец отговарят с „не“; от същата група 16% признават, че дори не отварят книга, която са свалили на устройството си.

Психолозите обясняват предпочитането на хартиените книги пред електронните с това, че човекът обича чувството на допир до нещо естествено като хартия, дърво, корица, пред студения и пластмасов правоъгълен материал. Редица от четящите хора изпитват удоволствие от това да имат домашна библитека, в която да съхраняват изданията си; мнозина от тях отбелязват, че при електронните четци имат усещането за четене на „една и съща“ книга отново и отново заради еднаквия облик на всички издания. И друго – човекът, бидейки същество на прогреса, обича да вижда и усеща, когато напредва – когато държиш книга и прочетените страници образуват по-дебел слой хартия от оставащите, това ти действа много по-стимулиращо да продължиш, отколкото цифрите в дъното на екрана, които отбелязват прогреса в проценти.

 

Подобна тема засягат и в Paris Review

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *