мляко
дейли

Да разлееш млякото

Малка, но, както се оказа, основополагаща за темперамента и разбиранията ми частица от детството ми, мина във вглеждане в небето.

Знаете си го – онази синева, която те поглъща, щом я забележиш. Във всякакви нюанси, багри и краски (винаги съм харесвала тази дума. „Краска“ е хубава дума..) Небето си е там горе – безчинства по залези и тромаво се разлива по изгреви. Тежат му всичките звезди. Блещукащи гиганти на милиони животи разстояние. Нищо чудно, докато погледът ти пропътува цялото това разстояние да обгърне с клепачи звездата, тя вече да е умряла. Звездите умират по-красиво от всичко останало.

Часове се взирах в цялата тази бърканица от планети, звезди, космически прах. Напомняше ми колко няма значение каква кола караш и колко струват дрехите ти. Ти си толкова далеч. И толкова малък.

Всъщност си представях всякакви апокалиптични сценарии. Нещо като „Меланхолия“ от Ларс фон Триер. Невъобразимо голяма и тъжна планета се удря в нашата. Звезда пада току върху ни. Всякакви космически делегации в съзнанието ми прииждаха към малката ни планета и категорично й напомняха, че има от какво да се страхува. И оттам моето страхопочитание към небето. Небето може да те убие. Дори ако говорим хоризонтът на собственото ти сърце да е сломен и пропаднал. Твоето си небе те убива. Отклещва се от могъщите вселенски държачи и те смазва. Небето е своеобразен страшен Бог на Стар завет. Позволява ти да навлезеш в него, да черпиш с шепи, но, ако злоупотребиш или решиш да минеш над него, просто те затрива.

И все си мисля, с такъв необятен и страхопочитателен небосвод над нас, защо все по-малко хора вдигат поглед и се взират? Какво всъщност има в песъчинките по обувките ти? Какво всъщност има в отмирането на любовта ти или незачитането на родителите ти? Защо погледът е надолу, към лицемерните низки страсти и желания, които те откланят все по-далече от падащите звезди и космически прах, от който може и да си дошъл всъщност.

Няма нищо космическо в илюзията, че си по-голям от небето. Каквото и да е то за теб – никой не е по-голям от любовта си, а тя е небосводът за влюбения, както здравето е хоризонтът за обречения. А да се взираш в небето си е, като че ли, най-себеосмислящото занимание. Много повече те има в твоята синева, отколкото във хорското сплетничене дали си напълнял. Ти самият се отразяваш в разплисканото мляко от собствения си галактически път. В капчиците те има.

Непонятна е тази съзнателна загуба с небесното.

Но има надежда, щом вдигаш поглед нагоре, когато ти залипсва починал човек. Долу, при червеите, са само песъчинките от обувки.

Наскоро си говорих с майка ми. Разказвах й куп космически щуротии, които бях научила от документалните филми и книги, които следя с интерес в очакване да разбера още за черни дупки, пулсари и мъглявини. Тя търпи бръщолевенето ми за каквото и да е – за космоса особено й е извънредно интересно.

„Защо?“ – питам я.

„Защото никога не съм се замисляла какво има там“ – отсича тя. – „Ходиш на работа, всекидневието те завлича, имаш си куп грижи и отговорности. Просто нямаш време да се замисляш колко големи са всъщност звездите, къде са и какво има отвъд това, което не се вижда. Пък и с времето, спираш да се интересуваш.“

И тук тя греши, защото отвреме навреме ме поглежда заговорнически й ми се примолва: „Разкажи ми за космоса“.

Тук не говорим за астрономически и космологични изследвания. Не. Моят първоначален сблъсък с небето като малка (въпросното взиране в нищото) и последвалото ми интересуване по темата, ми показаха, че това, което те заобикаля ежедневно, не е всичко, което съществува. Всъщност е съвсем мъничка частица. Ровенето из неизвестното и задаването на въпроса „Какво има там?“ и „Какво е това?“ е, вярвам, спусъка на човешкото развитие. Всеки е там, където е, благодарение на задаването на тези въпроси. И всеки ще отиде там, където иска да бъде, благодарение на това, че не спира да си ги задава. Може и да е много просвещенско становище, но всъщност си е точно така. Темата за космоса е един голям метафоричен пример. Със същия успех можеш да се взираш в морето и да се питаш какво има под повърхността. И това търсене на информация и обогатяване създава у теб стремежа към разбутване на всичко очевидно и задълбаване във всичко отдолу, където са именно основите на това, което виждаш ежедневно. Но как в детайли ще си обясниш света, хората и поведението им, действията и вярванията им, ако не разровиш по-надолу за причините, които създават нещата такива, каквито ги познаваме.

Друг е въпросът защо е необходимо изобщо да се интересуваме кое какво е, как работи и как е станало това, което е.

Ами, трябва. Не е никак зле.

Предполагам в противен случай все още щяхме да удряме камъни един в друг в очакване на искра.

 

Photo credit: Sympathink.com

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *