благодаря
дейли

„Благодаря, че не се отказа.“

… казва ми душата, която ме водеше толкова години към вятъра и хоризонта.


Сумракът се спуска. Отпуска тежките си плащеници над изстудената земя и прогонва птиците из клоните. Да се сгушват на топло по дърветата.

И си мисля, докато цигареният дим се просмуква в дрехите ми, как студът се усеща различно, когато времето в теб е друго. И топлината, и храната, че и водата дори – в която дълго си се давил, вместо да отпиваш. Знаеш, вдигаш чашата по инерция, защото ти я тикат в ръцете и те гледат с укор и загриженост – „Пий, че ще пресъхнеш!“ А ти не пиеш, защото ще се удавиш.

Докато съм се качила на кухненския плот, с висящи крака и леко приведена глава, за да избегна горните шкафове, аз пия кафе по никое време, пуша излишно в повече и разсъждавам върху собствените си мисли. Да мислиш за мислите си, да ги анализираш, е един своеобразен мъничък ад – и е безкрайно, и е опасно – способно е да те отведе в неподозирани посоки и да затънеш в пясъци. Мозъкът ми пука в такт с изгарящия тютюн и завихря безпощадни урагани от ретроспекции и хипотези; вариации на образи и ситуации се надигат в мен и разбъркват емоциите ми. Ама че чудна супа.

Клатя краката си и слушам в тишината. Тихо е. Но мирно. И тогава чувам:

„Благодаря, че не се отказа.“

Вие говорите ли си с душата? Тази, където ви обитава тялото и го води насам-натам, за да й взима от живота онова, което сама си е предначертала?

Защото, истината е, че, ако се заслушате, ще я чуете да нашепва. Тя никога не е настоятелна – няма да крещи в ухото ви да тръгвате, да спирате, да кажете, да замълчите, да спрете да обичате или да започнете. Да си тръгнете, да се приберете, да търсите, да се откажете. Да се примирите, да се борите. Тя тихичко нашепва, надява се да я чувате, но не настоява – ако не сте готови да се слушате, гласът й е просто фонов шум. И върви с тялото ви, докато грешите. Няма нищо. Следващият път ще я чуят. Душата иска само с шепот да ви стига. „Какво ти нашепва сърцето“ питат онези, които са се научили да чуват.

А моята ми благодари, чух я одеве да шепти насред кухнята. „Благодаря ,че не се отказа“ да търсиш. Онова, което е твоето. Във всичките аспекти. „Не е живот другото“ й отвърнах аз и скочих на земята. Защото накрая, като дойде времето, всичко опира до едно.

Дали си чувал шепота.